Градът на тайните

Навремето Беатриче ми казваше, че изражението на всички посетители в катедралата е едно и също. Замечтано, но бдително, умолително, но същевременно нащрек — днес го виждам върху лицата на събраните тук хора. Прегърбени старици коленичат почтително пред олтара, прокарвайки зърната на молитвените броеници между пръстите си. Един свещеник се суети със заето и церемониално изражение. След мен и Паулина влиза жена с жълто наметало, поглежда към нас с влажните си кафяви очи, които ми напомнят за млада сърна. Докато коленичи с лице към олтара, една от стариците се отмества, неодобрително намръщена.

Двете с Паулина също коленичим. Потапяме пръсти в светената вода, за да получим благословия. Тези стари обичаи ме успокояват — сещам се за ритъма на моето минало. Бог гледа и аз се чудя дали сега ме познава, след като вече не съм облечената в кафяво послушница.

— Искам да видиш нещо — прошепва ми Паулина.

Следвам я в югоизточната част на катедралата, откъдето тръгват закрити коридори към палацото на дожа. Параванът от слонова кост, върху който са изобразени сцени от чудесата на Христос, разкрива два леко повдигнати саркофага — единият от пурпурно кафяв порфир, другият — от полиран черен мрамор. Двата лежат един до друг, еднакви по дължина.

— Кои са тези покойници? — питам. Думите ми звучат приглушено, но сякаш разпукват надвисналото над двата гроба чувство за трагичност.

— Помниш ли двойката, която дожът изпъди от бала — мъжът и жената в черно?

Родителите на Карина.

— Юлиус де Ферара и жена му — казвам.

— Точно така. Е, това е причината — Паулина махва с ръка към саркофазите. — Тези момчета бяха обречените синове на двама могъщи врагове. Така и не разбрах защо са ги погребали един до друг — за да могат семействата да си разменят изпълнени с омраза забележки над гробовете им, предполагам. Де Ферара загубиха единствения си син. Дожът и жена му поне още се радват на второто си момче, Николо.

Тя се усмихва на себе си и очите й се стрелкат обратно към мен, но аз си мисля за Карина. Сега си обяснявам твърдата нишка под бляскавия външен вид — тя жали за бедния си брат.

Паулина продължава:

— Дожът и жена му, херцогиня Бесина… Синът им, който лежи тук, се казваше Роберто — тя кимва към саркофага от порфир. — Беше само на единадесет. Семейство Де Ферара обявиха вендета, когато дожът екзекутира сина им Карло по обвинение в измяна. После стана ясно, че Карло е невинен и за компенсация отнеха живота на сина на дожа. Беше прободен право в сърцето. Казват, че сабята пронизала цялото му тяло и излязла откъм гърба.