Градът на тайните

— Искам да съм първата, която ще отправи своите поздравления — започва тя. — Роберто ще ти бъде чудесен съпруг.

Другите жени също приближават и ме целуват по двете страни.

— Благодаря на всички ви — казвам, леко изненадана, че вече знаят, макар че не би трябвало. Роберто дойде у дома едва онзи ден, за да поиска лично ръката ми от баща ми. Сега съм любимата дъщеря. Баща ми си шие нов костюм за сватбата — „При Пастолини, най-добрият шивач във Венеция“, както никога не се уморява да ми повтаря.

Всички сме изненадани, когато чуваме стъпки. Онези, които още не са върнали маските пред лицата си, бързо го правят. Младо момиче, може би дори по-младо и от мен, влиза предпазливо в залата, опряло едната си ръка на рамката на вратата, все едно че се кани да избяга всеки момент.

Както обикновено, процедурата се ръководи от Алегреза. Тя прави знак на останалите да се отстранят, за да дадат малко пространство на момичето, и казва на всички да млъкнат.

— Вие ли сте Обществото? — прошепва момичето. — Обществото на тайните?

— Защо питаш? — пита Алегреза.

— Имам нужда от помощта ви — отвръща момичето. — И имам тайна, която да ви доверя.