Укротителят на лъвове

* * *

Ейнар с ръмжене се надигна до седнало положение в леглото. Инвалидната количка беше до него, но той просто намести възглавницата зад гърба си и остана там, където беше. Нямаше къде да отиде. Сега тази стая беше целият му свят и това му стигаше, защото можеше да живее в спомените си.

Чу Хелга да шета на долния етаж и ненавистта, която изпита, остави металически вкус в устата му. Омразно му беше, че е зависим от толкова жалък човек като нея, че балансът на силите се бе променил и сега тя беше силната фигура, която може да властва над живота му, а не обратното.

Едно време Хелга се радваше на живота, а в очите ѝ имаше такава светлина, че бавното ѝ потушаване доставяше на Ейнар огромно удоволствие. За дълъг период от време светлината беше изчезнала напълно, но когато здравето му го предаде и той се оказа прикован в затвора на собственото си тяло, нещо се промени. Хелга продължаваше да бъде все така смачкана, но в последно време в очите ѝ проблясваше съпротива. Не много, но достатъчно, за да го дразни.

Погледна към сватбената снимка, която Хелга беше окачила на стената над бюрото. Тя грееше насреща му от черно-белия портрет, потънала в щастливо неведение за живота, който я очакваше с облечения с фрак мъж до нея. По онова време той беше красив. Висок, рус, с широки рамене и уверен син поглед. Хелга също бе светла. Сега беше посивяла, но тогава имаше дълга руса коса, прибрана отзад и увенчана с воал и корона от мирта. Да, още тогава беше привлекателна, но Ейнар смяташе, че се е разхубавила по-късно, когато той я оформи така, както му харесваше на него. Една ваза беше по-красива счупена, отколкото цяла, а Хелга се напука без кой знае какво усилие от негова страна.