Върховното кралство [Рицарят]

Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:

Името му бе Лорн Аскариан.ЕДИН МЪЖНякои казват, че с него дойде нещастието.ЕДНО КРАЛСТВОДруги, че е негова заслугата за спасението.ЕДНА СЪДБАВъв вените му течеше черната кръв на обречените герои.Пиер Певел е един от най-изтъкнатите и обичани представители на френското фентъзи. Отначало работи като сценарист и журналист и подписва романите си с псевдонима Пиер Жак. Става известен с трилогията „Сенките на Вилщад“, публикувана през 2001 г., а следващата година печели Голямата награда за фантастика. За своите романи е получил най-големите награди, присъждани в този жанр: „Имажинал“ (2005), Наградата на гимназистите „Имажинал“ (2009) и „Дейвид Гемел“ (2010) за трилогията „Остриетата на Кардинала“, преведена в над десет страни, включително във Великобритания и САЩ.

Перейти на страницу:

Изчака, докато принцът мълчаливо гледаше на другата страна, наранен и отчаян от неговия отказ — за пореден път Лорн отказваше помощта му.

Лорн тръгна, но спря, преди да напусне стаята.

Поколеба се, после каза:

— Благодаря. За всичко.

Алан стоеше с гръб към него.

— Това е — отговори той хладно.

* * *

Един час по-късно в конюшните Лорн проверяваше дали конят му е достатъчно здрав и правилно оседлан, когато отец Домнис дойде при него.

— Разбрах, че заминавате, синко.

— Така е — отговори Лорн, без да прекъсва работата си.

— Принцът се тревожи за вас.

— Той ли ви изпраща?

— Не. Но аз споделям тревогите му.

Лорн запази мълчание и повдигна едно по едно копитата на коня.

Белият свещеник настоя:

— Криза като тази… като тази, която изпитахте, може да се повтори.

— Зная.

— Ако това се случи, по-добре ще е да не сте сам.

— Да, несъмнено.

Настъпи ново мълчание, но този път Лорн заговори пръв:

— Чуйте ме, отче. Зная от каква болест страдам. Но изборът, който имам, е много прост. Или да живея в страх от нов Призив, който ще дойде, ако трябва да дойде, каквото и да направя. Или да поема риска да изживея живота си.

— Това е риск, който може да навлечете и на други, синко — каза отец Домнис спокойно.

Лорн го погледна и каза:

— Тъмнината вече ми отне много.

— Разбирам, синко. И все пак, не…

— Довиждане, отче.

Лорн изведе коня си и сложи крак на стремето.

— Почакайте! — извика белият свещеник. — Приемете това, какво ще кажете? Кой знае дали няма да ви потрябва?

Подаде му един медальон с руната на Ейрал, Белия дракон, от бял емайл.

Лорн се поколеба, преди да вземе медальона и да възседне коня си.

После го пришпори.

* * *

Лорн напусна двореца на губернатора, без да се обръща. Не видя Алан, който тъжно го гледаше от един прозорец. Спря чак на градските порти, викна един просяк и му подхвърли медальона на отец Домнис.

Виждайки, че висулката и верижката са сребърни, мъжът грейна в беззъба усмивка и доволно извика:

— Благодаря, монсеньор! Ейрал да е с вас!

Лорн вече се отдалечаваше в тръс.

Глава 16

Неговият предшественик беше Ерклант I, чието славно име той носеше. Ерклант I, наречен Стария, крал на Лангър, воюва по времето на Последния мрак и изведе своето кралство до победа над армиите на сянката и забравата. После победи дракона Серкарн и — чрез победи и договори — стана първия Върховен крал. Умря, след като беше живял почти цял век.

„Хроники“ („Книга на кралете“)

Портата беше толкова висока, че изглеждаше тясна, макар че двайсет мъже можеха да влязат през нея в редица. Огромните крила потрепериха. Помежду им се появи светъл процеп, който ставаше все по-широк с раздалечаването им. После спряха, едва открехнати. Но това беше достатъчно, за да пропуснат да влезе един дребен силует — силуетът на един стар крал, който вървеше, опрян на бастуна си.

Отварянето на крилата на портата беше очертало на земята дълъг, тесен килим от светлина. Върховният крал вървеше по него, вървеше право напред, бавно, прегърбен, предшестван от безкрайно разтеглената си сянка. Тъмнината бе плътна. Но по начина, по който заглъхваха шумовете, лесно можеше да се отгатне, че помещенията бяха гигантски и наподобяващи пещери — издълбана планина.

Крал Ерклант куцаше към един каменен подиум, където горяха четири жертвеника. Два по два, те образуваха квадрат около два трона, поставени един срещу друг. Единият, който беше с гръб към вратата, беше празен. На другия седеше неподвижен човек, изваян от същата червена скала, както троновете.

Това беше крал.

Крал воин, изобразен с корона и ботуши, с ризница; едната му ръка беше поставена на облегалката на трона му, другата стискаше дръжката на меча, опрян с върха в пода.

Първият от Върховните крале.

Старият крал седна пред своя предшественик, чието име носеше. Приликата беше поразителна. Изглеждаха сякаш са на една и съща възраст и са братя. Еднакво облекло. Едни и същи бръчки и хлътнали бузи. Едни и същи костеливи скули. Едни и същи ъгловати челюсти. Еднакви прави коси. И еднакви хлътнали очи.

— Добър вечер — каза Върховният крал.

Почака докато намалеят болките в ставите му. Трябваше му време и да се успокои дишането му.

— Мина доста време от последното ми посещение — каза накрая. — Прости ми.

Въздъхна.

— Новините са лоши. Крепостта Ангборн ще бъде отстъпена на Иргаард…

Изглеждаше така, сякаш е сам, но старият крал чувстваше нечие присъствие. Мощно и огромно присъствие, чиято невидима аура можеше почти да се напипа.

— Да — каза той, сякаш отговаряше на въпрос. — Отстъпена. Или по-скоро продадена.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?