Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
— Съвсем друго, господин ротмистър. Но това е лъжлива памет.
— Глупости. Същото е било. Само че си го гледал не от бряг, а от мостик, и под теб е имало бяла палуба, а отзад на кърмата — още един мостик, малко по-нисък. А на брега е била не тая женска, а е стоял танк и ти си се целел под кулата… Знаеш ли, пале такова, какво значи отливка да удари под кулата? Массаракш… — изсъска той и смачка фаса върху масата.
— Не разбирам — студено каза Максим. — Никога през живота си по нищо не съм се целил.
— Откъде можеш да знаеш? Нали ти нищо не помниш, кандидат Сим!
— Помня, че не съм се целил.
— Господин ротмистър!
— Помня, че не съм се целил, господин ротмистър. И не разбирам за какво говорите.
Влезе Гай, съпроводен от двама кандидати. Те започнаха да слагат на арестуваните тежки белезници.
— А те също са хора… — неочаквано каза ротмистърът. — Имат жени, деца. Обичали са някого, някой ги е обичал…
Той говореше с явна подигравка, но Максим каза това, което мислеше:
— Да, господин ротмистър. Оказа се, че те също са хора.
— Не очакваше ли?
— Да, господин ротмистър.
С ъгълчето на окото си той видя, че Гай изплашено го гледа. Но беше му омръзнало до смърт да лъже и той добави:
— Мислех, че те наистина са изроди. Нещо като голи петнисти… животни.
— Ти си гол петнист глупак — тежко каза ротмистърът. — Селяндур. Да не си в гората? Тук те са като хора. Добри, мили хора, които при силно вълнение ужасно ги боли глава. А теб главичката не те ли боли при вълнение? — неочаквано попита той.
— Мен никога нищо не ме боли, господин ротмистър — отговори Максим. — А вас?
— Какво-о?
— Тонът ви е толкова раздразнен — каза Максим, — че помислих…
— Господин ротмистър! — с някакъв треперещ глас извика Гай. — Разрешете да доложа… Арестуваните дойдоха в съзнание.
Ротмистърът го погледна и се подсмихна.
— Не се вълнувай, капрал. Твоят приятел днес се показа истински легионер. Ако не беше той, ротмистър Чачу щеше да се търкаля сега с куршум в кратуната.
Той запали трета цигара, вдигна очи към тавана и пусна дебела струя дим.
— Ти имаш верен нюх, капрал. Аз още сега бих произвел този юнак в действителен редник. Массаракш, бих го произвел в офицер! Той има бригадирски похват, обожава да задава въпроси на офицерите… Но сега много добре те разбирам, капрал. Твоят рапорт имаше всички основания. Така че… засега ще почакаме с произвеждането му…
Той се изправи, с тежки стъпки заобиколи масата и спря пред Максим.
— Дори още няма да го произвеждаме в действителен редник. Той е добър боец, но още е сукалче… Ние ще се заемем с възпитанието му… Внимание! — изведнъж закрещя той. — Капрал Гаал, изведете арестуваните! Редник Панди и кандидат Сим, вземете моята картина и всичко хартиено тук! Отнесете ги в колата ми!
Той се обърна и излезе от стаята. Гай с укор погледна Максим, но нищо не каза. Легионерите вдигнаха задържаните, с ритници и тласъци ги изправяха на крака и ги водеха към вратата. Онези не се съпротивяваха. Бяха като от памук, олюляваха се, краката им се подгъваха. Дебелакът, който беше стрелял в коридора, високо стенеше и ругаеше шепнешком. Жената беззвучно мърдаше устни. Очите й странно светеха.
— Ей, Мак — каза Панди, — вземи онова одеяло, завий в него книжките, а ако не стигне, вземи и чаршафа. Като ги завържеш, мъкни всичко надолу, а аз ще взема картината… И да не забравиш автомата, глупава главо! За какво, мислиш, че се заяде с тебе господин ротмистърът! Хвърли автомата. Хич хвърля ли се автомат? Че и то в бой… Ама че си и ти…
— Прекрати разговорите, Панди — сърдито каза Гай, — взимай картината и тръгвай.
На вратата той се обърна към Максим, почука се с пръст по челото и изчезна. Чуваше се как Панди, слизайки по стълбата, с цяло гърло пее „Престани, мамичко“. Максим въздъхна, остави автомата на масата и се приближи до купчината книги, хвърлени на леглото и пода. Изведнъж осъзна, че тук никъде още не е виждал толкова много книги, освен може би в градската библиотека. В книжарниците, разбира се, имаше повече книги, но само по количество, не по заглавия.
Книгите бяха стари, с пожълтели страници, някои леко обгорени, а някои, за учудване на Максим, чувствително радиоактивни. Нямаше време да ги прегледа както трябва.
Максим опакова двата вързопа и няколко секунди постоя, оглеждайки стаята. Празни разместени рафтове, тъмни петна на местата, където бяха картините, самите картини — изтръгнати от рамките, отъпкани… и нито следа от зъболекарска техника. Той взе вързопите и тръгна към вратата, но се сети и се върна за автомата. Под стъклото на масата лежаха две снимки. На едната — същата тази прозрачна жена, на коленете й момиченце на около четири години с учудено отворена уста, а жената — млада, доволна, горда… На втората снимка имаше красива планинска местност, тъмни групички дървета, старинна полуразрушена кула… Максим прехвърли автомата зад гърба си и се върна при вързопите.