Ловците
- Автор: Гриффин Уильям Эдмонд
- Серия: Агентът на президента #3
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
— Хулио — заговори тихо Ордьонес. — И на теб ли младоженецът ти прилича на същия човек, на когото капитан Кавалеро твърди, че прилича?
„Ясно, помисли си Артигас. Сега вече знам защо ме повика“.
— Точно така, това е Джак Пачката. Няма никакво съмнение. Той е — потвърди Артигас.
— Джак Пачката ли?
— Преди да стане Дж. Уинслоу Мастърсън от Държавния департамент на Съединените Американски щати, той беше Джак Пачката от бостънските „Селтикс“ — обясни Артигас.
— Ами? Професионален баскетболист? Нямах представа. От „Селтикс“ до Държавния департамент е много път.
— Блъснал го камион с бира, когато си тръгвал от стадиона — обясни Артигас. — Това било краят на професионалната му кариера на баскетболист — оказало се, че шофьорът на камиона пробвал стоката — но пък Джак Пачката изведнъж станал много богат човек. Чух, че получил шейсет милиона долара.
— Ти знаеш ли, че може и да съм чувал тази история. Само че не я свързвах с американски дипломат в Буенос Айрес — призна Ордьонес, а след това попита: — Питам се какво общо може да има Senor Бертран със Senor Мастърсън.
— Това не е единственият въпрос, който си задавам по отношение на Senor Бертран — отвърна Артигас.
ТРИ
Кабинет на посланика
Посолство на Съединените Американски Щати „Лауро Милър“ 1776
Монтевидео, Република Уругвай
20:35, 2 Август 2005
Почитаемият Майкъл А. Макгрори, пълномощен министър и представител на президента на Съединените щати в Република Уругвай, бе дребен, жилав представителен мъж на петдесет и пет с къдрава сива коса. Не бяха малко хората в посолството, които му се присмиваха, подиграваха и често го наричаха — зад гърба му, разбира се — Senor Надут пуяк.
Подобно отношение имаха предимно хората в посолството, които не идваха от Външното министерство на Съединените щати. Това бяха двайсет и един служители на Правосъдното министерство, изпратени на работа в посолството в Монтевидео. Четиринайсет от тях бяха наречени помощник аташета по правните въпроси, въпреки че бяха специални агенти от Федералното бюро за разследване. Останалите седем бяха специални агенти от Агенцията за борба с наркотиците.
Имаше и други — представителят на ЦРУ например, представители на Федералната агенция по авиация, на департамент Вътрешна сигурност, дори служители от Департамента по земеделие — изпратени на работа в посолството. Последните бяха тук, за да следят дали уругвайските пратки с храни, които се изнасяха за Щатите — главно месо и млечни продукти — отговарят на високите санитарни стандарти, поставени от американското правителство.
Въпреки че всички тези специалисти имаха статут на дипломати, те не бяха истински дипломати — и Senor Надут пуяк не пропускаше случай да им го натяква, понякога по-любезно, друг път директно, в зависимост от случая и настроението си.
Всички тези специалисти щяха да се върнат в Щатите след няколко години и да продължат работата си в правителствената агенция, която ги бе заела на Държавния департамент.
Затова пък хората от Външно се приемаха като професионалисти, обучени в изкуството на дипломацията, и очакваха след изтичането на мандата им в Уругвай да получат по-висока длъжност в Държавния департамент. Стига наемниците от Правосъдното министерство, Агенцията за борба с наркотиците и — най-вече — от ЦРУ да не забъркат някоя каша в пълно противоречие с дипломатическите норми на поведение, която да посрами служителите на посолството и Външно, които трябваше да държат под контрол наемниците.
Посланик Макгрори например бе започнал службата си във Външно като служител в консулски отдел в Никарагуа. През годините, докато го прехвърляха от едно посолство в Южна Америка в друго, той бе успял да се издигне — бавно, ала убедително — в Държавния департамент. Преди да получи назначение на посланик в Уругвай, бе работил като търговски аташе в Перу, като културен аташе в Бразилия и заместник-посланик в Асунсион, Парагвай.
С изключение на хората от Департамента по земеделие — които си вършеха работата и го уведомяваха какво правят и какво става и не се забъркваха в никакви неприятности — посланик Макгрори имаше непрекъснати неприятности с почти всички други, които не бяха истински дипломати от кариерата.
Причините за тези проблеми бяха няколко и според посланик Макгрори най-важната от тях бе пълната им неспособност да разберат, че отговарят за всичко, което вършат, пред него. Правилата по този въпрос бяха повече от ясни. Като най-висш представител на правителството на Съединените щати в Уругвай, всички американски служители бяха длъжни да му се подчиняват.