Танц с огледала

— Спри! — изкрещя той. — Пожар!

Зуса бягаше все по-бързо и по-бързо. Струваше й се, че сърцето й е на път да се пръсне. Всеки път, когато понечеше да се оттегли в сенките, там съзираше някакви чудати и безформени неща. Одеждата й, при други обстоятелства идеална за сливане с мрака, тук я караше да изпъква. Щом видеше, че някой се приближава насреща й, жената скачаше встрани. Краката й бяха безчувствени, а същевременно пулсираха. Често дочуваше крясъците на преследвачи; в един момент дори долови лая на пусната подире й глутница.

Не. Те не са истински. Мисли, Зуса. Мисли!

Само че тя не можеше да мисли. Остатъците удоволствие бяха прелели в чист ужас, превземащ я в мига, в който престанеше да се движи. По кожата й пълзеше сърбежът на хиляди невидими паячета. Тя нямаше представа къде е попаднала в момента и колко се е отдалечила. В един момент й се искаше да захвърли ивиците си и да остане да лежи на земята, приела каквато и да е участ, стига само това да сложи край на страха. В следващия тя едва не бе убила първия силует, изникнал пред очите й. Зуса дори бе извадила кинжалите си, но по някаква причина кръвта върху тях само я бе ужасила още повече. Струваше й се, че всички нейни възприятия са усилени стократно и навсякъде съзират заплахи.

Най-сетне тя притича покрай някакъв дюкян, пред който имаше тераса. Макар разстоянието между земята и дъските да бе тясно, Зуса успя да се промъкне отдолу. Най-сетне намерила укритие, тя се опита да си поеме дъх. Пулсът й продължаваше да гърми, а обвилите я ивици бяха подгизнали от пот. Тя повдигна колене към брадичката си, обгърна ги с ръце и зачака. Времето изгуби смисъла си. Ужасът бързо се оттегляше, заменян от еуфория. Макар зъбите й да тракаха от студ, жената трябваше да положи усилия, за да задържи ръце далеч от бедрата си. Оставаше й единствено да чака.

По изгрев тя не бе мигнала. Тялото й се бе сковало, устата й бе пресъхнала. Умът й бе празен, като изгребан с огромна лъжица. Можеше да мисли единствено за затварянето на очите си и да се надява, че последвалият мрак ще погълне тези усещания, но той не идваше. Решавайки, че ако бъде открита тук, вината й за палежа би станала очевидна, Зуса изпълзя навън, изтупа зацапаните си дрехи и се огледа. През нощта бе й се струвало, че е тичала цяла вечност, но в действителност се намираше на по-малко от четвърт миля от пристанището. Из него вече се виждаше раздвижване, но останалата част от града все още спеше.

Зуса се затича към имението на Кинън, раздразнена от вцепенените си сухожилия. Кесията с виолетов лист все още се поклащаше над китката й. Сега жената я погледна с далеч по-голямо страхопочитание.

Никой не обърна внимание на притичването й, което не я изненада. По-ранната параноя вече бе овладяна.

Пред входа на имението тя свали ивиците от главата си и поиска да влезе. Двамата постови бяха уведомени за излизането й, затова побързаха да отворят вратата. Тя се промъкна през входа на слугите и се отправи директно към стаята, която споделяше с мнимия си съпруг. Там се стовари върху леглото. Надяваше се да заспи, затова отварянето на вратата я раздразни.