Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Салидар! — изрева той и се загледа някъде над главата на Нинив. — Салидар е запуснат още от времето на Войната на Белите плащове. Само най-глупавата жена би пожелала да слезе при Салидар.
Макар усмихната, Нинив се ядоса достатъчно, за да прегърне Извора. Нерес отново изрева и се плесна едновременно по врата и по бедрото.
— Конските мухи са много зли по това време на годината — каза му тя съчувстващо, а Биргит избухна в смях.
Застанала при носа, Нинив вдиша дълбоко, докато Елейн преля да докара отново вятъра и „Речно влечуго“ се заклатушка сред силното течение, стичащо се от Берн. Напоследък за храна гълташе почти само червен копър, но дори да капнеше съвсем преди Салидар, беше й все едно. Пътуването им беше почти към края си. Всичко, което беше изтърпяла, си струваше. Разбира се, не през цялото време си беше мислила така, и грапавите езици на Елейн и Биргит не бяха единствената причина.
Първата нощ, когато легна на капитанското легло по долна риза, докато прозяващата се Елейн заемаше стола, а Биргит се беше облегнала на вратата и главата й се триеше в тавана, Нинив беше използвала усукания каменен пръстен. Светлина хвърляше единствената ръждясала лампа и изненадващо, от маслото се разнасяше миризма на подправки; изглежда, Нерес също не харесваше вонята на мухъл и плесен. Тя демонстративно намести пръстена между гърдите си — и се постара двете да видят, че докосва кожата й — но си имаше причини. Няколкото часа на привидно благоразумно поведение от тяхна страна не я бяха направили по-малко бдителна.
В Сърцето на Камъка си беше точно така, както го беше заварила последния път, с бледата светлина, струяща едновременно отвсякъде и отникъде, с проблясващия кристален меч Каландор, забит в каменните плочи под огромния купол, с редиците колони от червен мрамор, губещи се в сенките. И онова усещане, че те следят, така обичайно в Тел-айеран-риод. Единственото, което Нинив можеше да направи, бе да не побегне или да не се втурне панически да търси кой я следи между колоните. Насили се да остане на място до Каландор и бавно започна да брои до хиляда, спирайки се на всяка стотица, за да извика името на Егвийн.
Наистина това бе всичко, което можеше да направи. Самоконтролът, с който толкова се беше гордяла, се изпари. Облеклото й се сменяше мълниеносно покрай тревогите й заради Могедиен, Егвийн, Ранд и Лан. Само за минута здравите вълнени дрехи от Две реки се превърнаха в дебел плащ с дълбока гугла, който на свой ред се промени в рицарски одежди на Бял плащ, а те само в миг преляха в още по-дебело наметало, което пък след едно примигване се превърна в червената копринена рокля — само че прозрачна! — а тя стана на още по-плътно наметало, което пък… Стори й се, че и лицето й започна да се променя. Веднъж дори видя, че дланите й станаха потъмни от тези на Джюйлин. Може би, ако Могедиен нямаше да я познае така, да се превърне в…
— Егвийн! — Последният й дрезгав вик отекна сред колоните и Нинив насила се принуди да остане там още малко, трепереща, и да преброи още една стотица. Огромната зала си остана празна. Тя излезе от съня…
… и се намери легнала и опипваща каменния пръстен на кожената връв, загледана в дебелите греди над леглото и вслушвайки се в хилядите поскърцвания на кораба, носещ се в тъмното надолу по реката.
— Тя там ли беше? — попита настойчиво Елейн. — Ти не се задържа дълго, но…
— Омръзна ми този страх — отвърна Нинив, без да сваля очи от гредите. — Омръзна ми да бъда страхливка. — Последните думи се удавиха в сълзи, които тя нито можеше да спре, нито да скрие, колкото и да триеше очите си.
Елейн в миг пристъпи до нея, прегърна я и заглади косата й, а миг след това Биргит притисна мокро парче плат на челото й. Тя се нарева хубаво, докато двете я уверяваха, че изобщо не е страхливка.
— Ако аз си помислех, че Могедиен ме гони — каза най-накрая Биргит, — щях да побягна. Дори нищо друго да няма, където да се скрия, освен дупка на язовец, щях да я разровя и да се свия там на топка, плувнала в пот, докато ме отмине. Не бих могла и да остана на пътя на някой от с’редитите на Церандин, ако се втурне да ме нападне. Чуй ме — нито едното, нито другото е страх. Ти трябва да избереш своя час и своя терен и да я удариш тогава, когато най-малко очаква. Аз самата ще й отмъстя за това, което ми направи, но това е единственият начин, по който трябва да го направя. Всичко друго е глупост.
Това едва ли беше точно каквото Нинив очакваше да чуе, но нейните сълзи и тяхната утеха пробиха още един отвор в трънливия плет, израснал между тях.