Сакатият бог

На Геслер му призля. Не разбираше изцяло значението на всичко това, но то вече разбиваше сърцето му.

— Той ли те изпрати, Първи меч?

— Поканен съм на собствената си смърт, малазанецо. Как ще дойде тя — тепърва ще се реши. Ако Онзи на Трона можеше да погледне в душата ми, щеше да знае, че съм прекършен.

— Прекършен, казваш? — прекъсна го Сторми. — Виж, това е интересен факт, Онос Т’уулан.

Древният воин кривна глава.

— Не те разбирам.

Сторми посочи на север.

— Виждаш ли онзи каменен шпил, Първи меч? Точно там, на върха му, има още нещо — нещо, което е също толкова прекършено като теб. Форкрул Ассаил го пазят — но ние смятаме да им го вземем. Казваш, че Келанвед ти е заповядал да си тук — тъй че трябва да знаем, Първи меч, за да се биете ли сте тук? И ако да, срещу нас ли ще е, или на нашата страна?

— Вие сте малазанци.

— Армията зад нас не е.

Онос Т’уулан помълча малко, а после рече:

— К’Чаин Че’Малле са избивали Имасс от време на време.

— Също както вие сте избивали бедерини или лосове, или каквото и да е. Какво от това?

— Когато бяхме смъртни, имахме причина да се боим от тях.

— И лосовете ще бягат, когато видят вас. Но пък вече не сте смъртни, нали?

— Тук съм, малазанци, за да потърся война. И все пак едва сега осъзнавам, че съм вървял в сянка през цялото това време, още откакто се вдигнах от прахта край град Пейл. Мислех, че съм изоставен. И всеки път, щом подирех нов път, сянката ме следваше. Сянката ме намери, както трябваше да стане. Аз съм Първият меч на Т’лан Имасс и от това няма спасение.

Геслер се покашля и примига, за да махне сълзите от очите си.

— Първи меч, добре ли те разбирам? Поставяте ли се под нашата команда — просто защото случайно идваме от Малазанската империя? Преди да отговориш, трябва да разбереш — Келанвед отдавна е мъртъв и онази империя ни е обявила извън закона. Тук сме не заради някакъв проклет трон, нито сме призовани от някой, който седи на него.

— Кажи ми тогава, човеко, защо сте тук?

Геслер вдигна очи и огледа стотиците Т’лан Имасс, изсипващи се по склона, извиращи от улиците на селото. Безжизнени лица, които се обръщаха към него, и тежестта на погледа им бе съкрушителна. „Богове на бездната!“

— Звучи… глупаво, знаеш ли — отвърна смутено и хвърли поглед към Сторми. — Когато просто вземеш, че го кажеш.

— Продължи — изръмжа Сторми с вече почервеняло лице от чувствата, които се надигаха в него — Геслер го виждаше ясно, а и той изпитваше същото. Самият въздух сякаш гъмжеше от чувства с ужасяваща сила. — Продължи, Геслер, и дори да излезем глупци… е, можем да преживеем това, нали?

Геслер въздъхна и се обърна отново към Онос Т’уулан.

— Защо сме тук ли? Истината е, че дори не сме сигурни. Но… мислим, че сме тук, за да поправим една стара неправда. Защото това трябва да се направи, и толкова.

Тишината се проточи.

Геслер се извърна към Сторми.

— Знаех си, че ще прозвучи тъпо.

Онос Т’уулан проговори:

— Какво търсите на онзи шпил, малазанецо Геслер?