Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Усети, че отново почервеня, но този път от огорчение. В този ред на мисли всичко като че ли заставаше на мястото си — това, че я отбягваше и стоеше настрана от нея. Дали беше така, защото той не желаеше да я желае? Когато си спомни всичките случаи, когато се беше опитвала да се доближи до него, да го заговори, да го разбере, а той през цялото време е искал да избегне срещите с нея, тя се почувства унижена. „Не ме иска — помисли си тя. — Поне не така, както Ранек. Когато бяхме в долината, Джондалар казваше, че ме обича, говореше, че ще ме вземе със себе си, но никога не ми предложи да се свържем. Никога не ми е казвал, че иска да сподели огнище с мен или че иска моите деца.“
Айла усети горещи сълзи в ъгълчетата на очите си. „Защо да ме е грижа за него, когато той никак не се интересува от мен?“ Тя подсмъркна и изтри очите си с опакото на ръцете си. „През цялото това време, когато съм мислила за него и съм го искала, той просто е искал да ме забрави.“
„Е, Ранек ме иска и прави добри Удоволствия. И е добър с мен. Иска да сподели огнище с мен, а аз дори не се държа достатъчно добре с него. Освен това прави хубави бебета, поне това на Трики е хубаво. Мисля, че трябва да започна да се държа по-добре с него и да забравя Джондалар“ — помисли си тя. Но още докато думите се оформяха в съзнанието и, сълзите и отново бликнаха и колкото и да се опитваше, Айла не можеше да възпре мисълта, която напираше от дълбините на душата и. „Да, Ранек е добър с мен, но Ранек не е Джондалар, а аз обичам Джондалар.“
Айла беше още будна, когато в шатрата започнаха да влизат хора. Видя как Джондалар мина през отвора и погледна с колебание към нея. За миг отвърна на погледа му, после вирна глава и се извърна. Точно тогава влезе Ранек. Тя седна и му се усмихна.
— Мислех, че си уморена и затова си легна толкова рано — каза ваятелят.
— И аз така мислех, но не можах да заспя. Помислих си, че в крайна сметка май ми се иска да споделя постелята ти — каза тя.
Ослепителната усмивка на Ранек можеше да съперничи на слънцето, ако излъчваше светлина.
— Добре, че не мога да стоя буден, когато съм уморен — обади се Талут с добродушна усмивка, като седна на постелята си, за да си развърже ботите.
Но Айла забеляза, че Джондалар не се усмихна. Беше затворил очи, но това не скри болезнената му гримаса, нито прегърбената му стойка на победен човек, докато отиваше към мястото си за спане. Изведнъж той се обърна и излезе от шатрата. Ранек и Талут се спогледаха, но след това тъмнокожият ваятел обърна поглед към Айла.
Когато стигнаха блатото, решиха да потърсят обиколен път. Носеха твърде голям товар, за да се мъчат да го прекосяват отново. Справиха се с бивниковата карта на маршрутите от предишната година и взеха решение за смяна на посоката на следващата сутрин. Талут беше уверен, че няма да им отнеме повече време по обиколния път, макар че трудно успя да убеди в това Ранек, който бе нетърпелив към всякакви забавяния.
Вечерта преди вземането на решението за новия маршрут, Айла се почувства особено раздразнена. Конете също бяха неспокойни целия ден — не ги успокои нито четкането, нито тимаренето. Айла имаше усещането, че нещо не е наред. Тя все още нямаше представа какво е то, просто бе обзета от някакво странно безпокойство. Тръгна през откритата степ, като се опитваше да се отпусне, и се отдалечи от бивака.
Забеляза ято яребици и потърси прашката си, но я беше забравила. Внезапно, без никаква видима причина, яребиците се разлетяха панически. Тогава на хоризонта се появи златен орел. Носеше се заедно с въздушните потоци с измамно бавни движения на крилете, сякаш не бързаше за никъде. Въпреки това, по-бързо, отколкото тя осъзнаваше, той се приближаваше към ниско летящите яребици. Внезапно, с голяма скорост, орелът грабна жертвата си със силните си нокти и я удуши.
Айла потрепери и забърза обратно към бивака. Остана до късно, като разговаряше с хората и се опитваше да се освободи от тревогата си. Но когато си легна, дълго не можа да заспи, а закъснелите и сънища бяха неспокойни. Често се будеше, към зазоряване отново отвори очи и не можа повече да заспи. Като се измъкна от постелята си, тя излезе от шатрата и запали огън, за да свари вода.
Небето постепенно просветляваше, а тя отпиваше от сутрешния си чай и гледаше разсеяно изсъхналите цветни сенници, стърчащи край огнището. Наполовина изяден печен мамутски бут беше издигнат високо на триножник от мамутски копия, непосредствено над огъня, за да се запази От хищниците. Айла внезапно разпозна дивия морков и като забеляза един счупен клон, забит с острата си част в купа дърва, тя го взе и изкопа с него корена, който беше на двадесетина сантиметра под земята. После зърна още няколко изсъхнали цветни сенници и докато ги разкопаваше, забеляза стъбла магарешки бодил, които бяха много хрупкави и сочни, когато им се махнеха бодлите. Недалеч от магарешките тръни откри голяма гъба-праханка, все още бяла и свежа, както и момини сълзи със сочни нови пъпки. Когато хората се размърдаха, Айла вече беше кипнала голям кош супа, сгъстена с натрошено, зърно.