Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Мамутът се сгромоляса неподвижен до разтрошения лед. Кръвта шурна от раните му на големи, димящи червени локви, които постепенно изстиваха и замръзваха от студения лед. Все още треперейки, Айла се измъкна иззад блока.
— Добре ли си? — попита Талут, който пристигна навреме, за да и помогне да се изправи.
— Да, мисля, че нищо ми няма — каза тя, като се мъчеше да си поеме дъх.
Талут хвана копието, което стърчеше от гърдите на мамута и с мощно движение го измъкна. Рукна нова струя кръв и когато Джондалар стигна до тях, се беше образувала вада.
— Айла, бях сигурен, че те е намушкал! — възкликна Джондалар. Изражението на лицето му беше повече от тревожно. — Трябваше да изчакаш да дойда… или някой да дойде да ти помогне. Сигурна ли си, че нищо ти няма?
— Да, но добре, че вие двамата бяхте наблизо — каза тя и се усмихна. — Ловът на мамути може да се окаже много вълнуващ.
Талут се вгледа в нея внимателно. Беше се отървала по една случайност. Този мамут едва не я беше убил, но тя не изглеждаше кой знае колко изплашена. Дишаше малко тежко и беше възбудена, но това беше нормално. Усмихна се широко и кимна, после разгледа върха и пръта на копието си.
— Я! Още го бива! — възкликна той. — Мога да утрепя още един с тая издръжлива играчка! Заклатушка се към тарапаната.
Айла проследи с поглед едрия водач, но Джондалар гледаше нея; сърцето му още биеше бързо от изживяната уплаха за нея. За малко да я загуби! Този мамут едва не я уби! Качулката и беше отметната и косата и беше разпиляна. Очите и блестяха от възбуда. Лицето и беше почервеняло и тя дишаше тежко. Беше красива във вълнението си, което имаше незабавен и поразяващ ефект.
Неговата красива жена — помисли си той. — Неговата великолепна, вълнуваща Айла, единствената жена, която бе обичал истински. Какво ли би направил, ако я беше загубил? Усети как кръвта нахлу в слабините му. Страхът при мисълта, че едва не я бе загубил и любовта му пробудиха нуждата му от нея и го изпълниха със силно желание да я прегърне. Искаше я. Искаше я повече от всичко на света. Би я обладал още сега, тук, на студения кървав под на ледения каньон.
Тя вдигна очи към него и забеляза погледа му, усети неотразимия магнетизъм на очите му, ярко сини като дълбок ледников вир, но топли. Той я желаеше. Тя знаеше, че я иска и също го пожела с жар, която я изгаряше и не можеше да бъде потушена. Обичаше го повече, отколкото мислеше, че е възможно да обича някого. Тя се устреми към него, жадна за целувката, докосването, любовта му.
— Талут току-що ми каза какво е станало! — извика Ранек, тичайки към тях, с паника в гласа. — Това ли е мъжкарят? — Той изглаждаше замаян. — Айла, сигурна ли си, че ти няма нищо?
За миг Айла впи неразбиращ поглед в Ранек и видя как очите на Джондалар се премрежиха и той отстъпи назад. После до съзнанието и достигна смисъла на въпроса на Ранек.
— Нищо ми няма, Ранек. Добре съм — каза Айла, но не беше сигурна, че е така.
Главата и бучеше от хаотични мисли, докато гледаше как Джондалар изскубна копието си от врата на мамута и се отдалечи. Проследи го с поглед.
„Тя вече не е моята Айла и вината за това е моя!“ — мислеше си той. Внезапно си спомни случката в степта, когато за пръв път яздеше Рейсър, и го обзеха угризения и срам. Знаеше какво ужасно престъпление беше извършил и въпреки това би могъл да го направи отново. Ранек беше по-добър мъж за нея. А той и бе обърнал гръб, после я бе осквернил. Не я заслужаваше. Надяваше се, че е започнал да се примирява с неизбежното, надяваше се, че някой ден, като се върне у дома, ще може да забрави Айла. Даже се радваше на известно приятелство с Ранек. Но сега разбра, че болката от това, че я е загубил, никога нямаше да премине, той никога нямаше да забрави Айла.
Видя един мамут, последният, който още стоеше на краката си — млад мъжкар, който някак си не беше станал жертва на кръвопролитието. Джондалар с такава сила заби копието в него, че животното падна на колене. После бавно излезе от ледения каньон. Трябваше да се махне, да остане сам. Вървя, докато разбра, че е извън полезрението на ловците. Тогава хвана с ръце главата си, стисна зъби и се опита да се овладее. Свлече се на земята и задумка по нея с юмруци.
— О, Дони — изплака той, опитвайки се да се освободи от болката и мъката, — Знам, че вината е моя. Самият аз се отвърнах от нея и я отблъснах. Не беше просто ревност, срамувах се от обичта си към нея. Страхувах се, че няма да е достойна за моя народ, че няма да я приемат и ще ме прокудят заради нея. Но това вече не ме интересува. Аз съм този, който не е достоен за нея, но я обичам. О, Велика Майко, обичам я и я желая. Дони, да знаеш само как я желая! Другите жени не означават нищо за мен. От тях си тръгвам опустошен. Дони, искам да си я върна. Знам, че е твърде късно, но искам да си върна моята Айла.