Престолът от драконова кост

Джирики кимна светкавично като птичка, клъвнала зърно.

— Казано е също, че всички дракони произлизат от Великия червей и всеки е по-малък от предшествениците си. Игджарджук и Шуракай не са велики като майка си Хидохебхи, която пък на свой ред не била велика колкото родителя си Кейрукама’о Златистия. Ако всичко това е вярно, някой ден драконите ще изчезнат — ако вече не са изчезнали.

— Бб-би… било добре — отбеляза Саймън.

— Така ли? — отново се усмихна Джирики, но очите му блестяха като студени камъчета. — Хората порастват, а великите червеи… и другите… се смаляват. Вероятно така е отредено. — Той се протегна с трептящата, ленива грациозност на току-що събудена котка. — Отредено — повтори Джирики. — Както и да е, извадих тази люспа на Великия червей да ти покажа нещо. Искаш ли да видиш, дете на хората?

Саймън кимна.

— Това пътуване е трудно за теб.

Джирики погледна през рамо за миг към останалите, които се бяха скупчили край огъня до Гримрик. От тях единствен Ан’най вдигна очи и между двамата сити прехвръкна някакъв неразгадаем контакт.

— Погледни — каза след миг Джирики.

Повърхността на огледалото, което държеше в дланите си като скъпоценна глътка вода, сякаш се накъдри от вълнички. Сред отразения в него мрак — прорязан от нащърбена светлосива ивица небе през отверстието — бавно никнеха точици зеленикава светлина, някакви странни звезди, които покълваха върху вечерното небе.

— Ще ти покажа истинско лято — промълви тихичко Джирики, — по-истинско от всяко, което познаваш.

Яркозелените петънца се раздвижиха и започнаха да се сливат, искрящи смарагдови рибки, издигащи се към повърхността на забулено в сенки езерце. Саймън изпита усещането, че потъва в огледалото, макар да не помръдваше от мястото си. Зеленото се пръсна във всевъзможни зелени оттенъци и багри. За миг всичко се подреди в изумително стълпотворение от мостове, кули и дървета: едновременно град и гора, слети насред тревиста равнина — не град, върху който бе избуяла гора, както Да’ай Чикица, а цветуща, дишаща амалгама от растителност и излъскан камък, изумрудена и преливаща от свежест.

— Енки-е-Шао’сейе — прошепна Джирики.

Избуялата трева се превиваше под вятъра; сред извисените островърхи градски кули пърпореха алени, бели и небесносини флагове.

— Последният и най-велик град на Лятото — добави ситът.

— Къде… е… той? — въздъхна Саймън, изумен и очарован от красотата му.

— Не толкова къде, дете на хората, а по-скоро кога. Светът е не само по-огромен, отколкото ти е известно, Сеоман, но и много, много по-древен. Енки-е-Шао’сейе е разрушен много отдавна. Намира се на изток от огромната гора.

— Разрушен?

— Беше последното място, където Зида’я и Хикеда’я живееха заедно преди Раздялата. Славеше се с множеството си занаяти и изключителната си красота; самият вятър свиреше край кулите му, а нощните лампи блестяха като звезди. Ненаис’у танцуваше под лунната светлина край горското си езеро и възхитените дървета се привеждаха да я гледат. — Той бавно поклати глава. — Всичко това го няма. Такива бяха летните дни на моя народ. Сега сме в късната есен…