Стечение на обстоятелствата

— Така ли? — Колобок засмука дръжката на очилата си. — Любопитно. Как да подходим?

— Щом като извадихме късмет с Дима Захаров, мисля, че има смисъл да се възползваме от това. Да им съчиним нещичко.

— Не е хубаво да се лъже, Анастасия — пошегува се полковникът.

— Това не е лъжа, а дезинформация. Защо да се мъчим да установяваме кой е клиентът, след като можем да изчакаме и да видим къде ще се чуе нашата приказчица.

Настя и Захаров се заеха да измислят биография на Ирина, стараейки се хармонично да съчетават общоизвестните факти с изящна измислица.

А Виктор Алексеевич Гордеев извика при себе си Ковальов.

— Виталий Евгениевич, стори ми се, че миналия път се разбрахме. Но вие ме подведохте, не спазихте уговорката ни. Защо? — меко и предпазливо поде той.

— Не ви разбирам — надменно отвърна Ковальов.

— Нима някой друг е съобщил на Виноградов за нашите подозрения относно неговия племенник? — невинно попита полковникът.

— Счетох, че е невъзможно да крия такова нещо от него — с достойнство произнесе Виталий Евгениевич.

— Мога ли да знам какво ви отговори Виноградов?

— Това какво, разпит ли е? — възмути се Ковальов. — Длъжен ли съм да ви докладвам за какво си говорим с приятелите ми в личен разговор?

— Разбира се, че не сте длъжен — миролюбиво се съгласи Гордеев. — А на вас не ви ли се стори странно, че Виноградов веднага прати в психиатрията племенника си, при това с такава диагноза, която изключва възможността той да бъде подведен под съдебна отговорност?

— Не ви разбирам. Серьожа е болен, много болен, той е в дълбока депресия. Нуждае се от лечение и лекарски надзор.

— Ясно — кимна Гордеев. — И от какво е в такава дълбока депресия?

— Лична трагедия.

В гласа на Ковальов се появи увереност.

— Любимата му се отнесла с него незаслужено жестоко, а нали ги знаете какви са на тази възраст, щом рухва любовта, и целият свят се руши.

Виктор Алексеевич съчувствено поцъка с език.

— Виж ти. Такова красиво и представително момче, цял гардероб е в плещите, момичетата би трябвало да го обожават.

— Да-да — оживи се Ковальов, — така би трябвало да бъде. Но за него сякаш се е свършил светът.

Гордеев помълча малко и много тихо попита:

— Виталий Евгениевич, не се ли чувствате неловко?

А всъщност му идеше да изкрещи: „Не ви ли е срам!“

— Неловко? От какво?

Ковальов кръстоса крака, явно надявайки се, че може да се поотпусне след успешно преодоляния подводен риф.

— Миналия път изразих увереност, че вие разбирате трудностите, с които се сблъскваме в работата си, и даже ви благодарих за това. Сега си признавам — излъгах ви. Аз знаех, че вие не ни уважавате нас, работещите в милицията, че пукнат грош не давате за нас. Може би такова ви е отношението само към мен? Сигурно ви изглеждам дебел и нелеп нескопосник? В петък пред очите ми разглеждахте снимката на вашия Серьожка и не го познахте. Вие никога не сте виждал племенника на вашия приятел Виноградов. Нещо повече — Виноградов не ви е чак такъв приятел, щом не е сметнал за нужно да сподели с вас, че същият този Серьожа, карайки пиян, е осакатил двама човека, за което е осъден. А вие ми се кълняхте, че е добро, сериозно момче. Знам, можете да ми възразите, че транспортното произшествие е нещастен случай, от който не са застраховани и най-порядъчните хора. При други обстоятелства бих се съгласил с вас. Но сега не става дума за това. Вие не само ме излъгахте миналия път. Вие решихте, че сте толкова изобретателен, а ние — толкова тъпи, че дори не сте си направил труда да го видите този Шумилин, когото лично сте напъхал в болницата, та да е по-далече от нас. Шумилин никога не е бил снажен красавец, никога не са го харесвали момичетата и вие, ако се придържаме към измислиците ви, би трябвало да знаете това. И аз искам, Виталий Евгениевич, да ми обясните защо го правите? Защо трупате лъжа след лъжа?