Бляскавият двор [bg]

– Обичайно каним прия­те­лите и роднините по-късно през пролетта, за да можем да организираме пикник в по-топло време. – Джас­пър се усмихна заговорнически и кимна към голям прозорец, целия в ледени кристали. – Но както можете да видите, това не е възможно днес. Така че ще си направим пикник на закрито. Напълнете си чашите и чиниите, намерете си мяс­то и научете точно колко бляскаво всъщност е бъдещето на вашите дъщери.

Опитах се да не завъртя очи. Трудно ми беше да приема на сериозно изисканите му думи, спомняйки си колко рязко бе говорил на Сед­рик насаме, но всички други бяха напъл­но очаровани. Семействата се скупчиха заедно и се отправиха към бюфета. Ронда беше забелязала, че има пунш с ром, и вече се беше изстреляла към този участък от масите. Тръгнах припряно след нея, забавяна от близки на момичетата, кои­то сновяха наоколо и без да бързат, наваксваха с новините. Докато чаках бабата на Каролайн да мине с клатушкане покрай мен, дочух Джас­пър да говори с мистрес Мастърсън.

– Тази среща на момичетата с близките им винаги е толкова деликатен момент – каза ѝ тихо. – Никога не се знае дали на някои от тях няма да им домъчнее за вкъщи и да побягнат. Но намирам, че в мига, щом пътуването до Адория бъде офи­циал­но обявено, рискът да избягат всъщност намалява. Ако предварително са получили подкрепа от омаяните си близки, е по-ве­роят­но да искат да ги накарат да се гордеят.

Намръщих се на това, когато настигнах Ронда. Ако не знаех, че плаванията до Адория винаги се осъщест­вя­ва­ха през пролетта и лятото, щях да си помисля, че тонът му намеква за по-скорошно заминаване.

Ронда пресуши наведнъж чаша пунш и тръгна за нова. Издърпах я, докато майката на Клара гледаше неодобрително.

– Хайде, хайде, лельо Сали. Не и докато не обядваш нещо. Спомни си какво стана на миналогодишното празненство по случай зимното слънцестоене.

За щастие, Ронда беше също толкова доволна да отрупа чинията си с храна, и занесохме чинии със сандвичи с краставица, студено пиле и резени круша обратно до раираното одеяло. Мира седеше на крайчеца му с Пабло и говореше бързо на сирминикански. Тамзин, сияеща от радост, беше твърде развълнувана, за да яде. Семейството ѝ споделяше това щастие, но трудно можеше да откаже такова ядене. Братът и сестрата тийнейджъри – близнаци, научих – се казваха Джонатан и Оливия и се сгушиха от двете страни на Тамзин, като едновременно ядяха и говореха. Най-малкото момиче ми беше представено като Мери и седеше на скута на Тамзин, щастливо дъвчейки круша. Всичките имаха една и съща червена коса.

– Погледни си ръцете – възкликна майката на Тамзин. – Никога повече няма да можеш да изпереш наръч дрехи.

Тамзин засия. Ръцете, кои­то смяташе за ужасно изглеждащи редом до моите, бяха меки и деликатни в сравнение с тези на майка ѝ, кои­то бяха твърди и груби от цял живот на вряла вода и търкане.

– Нямам и намерение – отвърна Тамзин. – А омъжа ли се за най-богатия човек в Адория, на теб също няма да ти се налага.

Баща ѝ нададе гръмогласен смях, кой­то накара всички други върху нашето одеяло също да се усмихнат.