Бляскавият двор [bg]

Ронда остави празната си чаша:

– Знаете ли, нямам проб­лем със сирминиканците. Казвам, че Осфрид е отворен за всички. Всеки, кой­то иска да дойде и да намери нов живот тук, е доб­ре дошъл да го стори. Храня огромно уважение към всички народи. А някои от най-скъпите ми прия­те­ли са сирминиканци, знаете ли. Има един гос­по­дин, кой­то държи заведение за палачинки при Крайбрежния фонтан. Той ми е приятел – повече от приятел, ако схващате какво искам да кажа. Прави едни от най-хубавите палачинки в града. И ме кара да...

– Знам за кое мяс­то говорите – каза майката на Тамзин. – И човекът не е сирминиканец. От Лорандия е.

– Съвсем определено не е. Не разбирах нито дума от това, кое­то казваше. И името му завършва на о точно като на останалите от вас. – Ронда придружи пос­ледните си думи с кимване към Мира и прия­те­лите ѝ.

– Казва се Жан Деверьо – настоя майката на Тамзин. – Прала съм негови неща. Говори лорандийски.

– А палачинките са типични за Лорандия – добавих.

Ронда ме стрелна с оскърбен поглед:

– Сега и ти ли се съмняваш в мен? Дотук с оная поговорка, че кръвта вода не става. Е, няма значение. Сирминиканци, лорандийци. Всичките звучат еднакво, а и всъщност двамата с него не сме си говорили много, ако се сещате какво имам предвид.

Два часа по-късно, когато пикникът свърши, се почувст­вах виновна главно защото толкова се зарадвах. С останалите ми съквартирантки не беше така, а спе­циал­но Тамзин го прие тежко. Всички се сбогуваха с близките си в преддверието, докато каретите се готвеха да откарат посетителите обратно в града. Видях Тамзин да подава на майка си огромен пакет хартия, и осъзнах, че тук бяха събрани накуп всички онези писма, кои­то все пишеше. Бях забелязала, че го правеше всеки ден, но беше удивително да видя общия им брой.