Бляскавият двор [bg]

В месеците, кои­то пос­ледваха, не виждах често Сед­рик. След като имах толкова много други неща, кои­то да ме държат заета, беше лесно да го изтикам някъде в дъното на ума си. Съхранявах там други неща – нап­ри­мер спомените за родителите си и мисълта колко ли разтревожена трябваше да е баба ми – и умишлено се стараех да навестявам това мислено хранилище възможно най-малко. Само понякога късно нощем, когато лежах будна и неспокойна в леглото, си позволявах да надникна в онези тъмни ъгълчета на ума си.

Престоят ми в Бляскавия двор скоро се превърна в най-щастливото време от живота ми до настоящия момент с изключение на времето, когато родителите ми бяха още живи. Въпреки строго организираното разписание, безкрайните наставления и занятия изпитвах чувство за свобода, каквото не бях познавала никога. Движех се из имението с усещане за лекота в гърдите, опиянена от чувството, че можех да правя всичко и светът беше на мое разположение. Със сигурност ме следяха внимателно, но съвсем не така изкъсо, както в Осф­ро.

Това не означаваше, че все още не се сблъсквах с известни предизвикателства.

– Хей, готова ли си да... Какво си направила?

Вдигнах поглед, когато Тамзин и Мира влязоха в кухнята. Макар че вече бяхме прекарали почти осем месеца в усвояване на обноските на дамите от висшите класи, мистрес Мастърсън искаше от нас – или от някои от нас – да помним скромния си произход. Това означаваше изпълняване от време на време на домакински задъл­же­ния като нап­ри­мер съдовете, кои­то в момента миех.

Те се приближиха забър­за­но до мен и надникнаха към бакърения чайник, кой­то се опитвах да измия.

– Това белина ли е? Наистина е белина! Мога да усетя миризмата ѝ – без да чака отговор, Тамзин грабна чайника и изсипа съдържанието му в голямо ведро с помия. – Какво си мислеше?

– Нещо беше загоряло в него и стъргането не вършеше работа. Видях те, че онзи ден използваше белина, за да махнеш онова петно от рок­лята си, затова си помислих...

– Спри – каза Тамзин. – Не искам да чувам нищо повече. Не мога да слушам повече.

Мира взе парцал и изтърка вътрешността на чайника.

– Петното излезе, а белината не е престояла вътре дос­та­тъч­но дълго, за да го повреди.

Изпитах тържествуващо чувство:

– Значи все пак подейства.

– Накисването във вода, пос­ледвано от изстъргване с лимон, щеше да свърши същата работа с много по-малък риск. – Тамзин хвана едната ми ръка и я вдигна. Едната ѝ страна беше зачервена от белината. – По дяволите. Отивай да ги изплакнеш. Имаш най-хубавите ръце от всички ни. Не проваляй това.