Ритуалът [bg]

Времето се точеше бавно, като приятният хлад на тъмната пещера започваше да се превръща в истински студ. Боряна бе спряла да плаче и се бе свила неподвижно до него.

Когато се съвзе, първоначално Петър не успя да разбере къде се намира. В ушите му кънтяха викове за помощ, но той не проумяваше откъде идват.

Бавно осъзна, че Боряна го разтърсва за раменете, ридаейки над него. Едва когато чу гласа му и разбра, че е жив, тя се успокои дотолкова, че да му обясни какво се бе случило. Тялото му го болеше от ритниците и все още бе замаян, но не му отне много, за да осъзнае безизходицата, в която се намираха.

Ръцете ѝ го стискаха за раменете, сякаш се боеше, че ако го изтърве, ще изчезне в небитието. Гласът ѝ се луташе в непрогледната тъмнина и се връщаше уплашен.

Болката от ударите, непрогледната тъмнина и риданията на Боряна породиха в него усещането за неизбежна гибел.

Неочаквано, без никакво предупреждение, някакъв атавистичен страх изпълзя от непознатите кътчета на съзнанието му и помете всичко останало. Мислите му се размиха в първични животински инстинкти.

Очите му се въртяха във всички посоки с надеждата да зърнат лъч светлина, но единственото, което съзираха, бе плътна, лепкава тъмнина, която сякаш нахлуваше в гърдите му с всяко вдишване.

Сърцето туптеше в ушите му и го караше да се задъхва. Тялото му вибрираше като проводник, през който преминава високо напрежение. Искаше да избяга. Не трябваше да умира така.

Скочи на крака и слепешком заопипва стените. Пръстите му ровеха в процепите, завираше в тях устните си, безуспешно опитваше да поеме въздух, различен от този невидим, гробовен дъх, който ги стискаше с влажни пръсти. Препъваше се и се блъскаше в разни неща, които сякаш искаха да го задържат. Крещеше и крясъците му се смесваха с тези на някого другиго, който викаше името му.

Не знаеше колко време блъска с ръце непоклатимите скали. Накрая дланите му се разраниха. Заедно с болката дойде и осъзнаването.

Истината го блъсна и ударът ѝ бе по-тежък от всички скали, които го стискаха в безразличен юмрук.

Пулсът биеше в ушите му, заглушавайки риданията на Боряна. Опря гръб в стената и остави тялото си да се плъзне по нея, докато накрая се озова на неравния скалист под.

Нищо не се опитваше да го задържи. Бяха само двамата, затворени в малка пещера без изход. Паниката не можеше да помогне на никого.

Постепенно дишането му възстанови ритъма си. Отпусна потното си тяло върху студената скала и се насили да събере мислите си. Първичният импулс го бе превърнал в животно, което се стреми да избяга, без да разсъждава. Срамуваше се от реакцията си. Кръвта отново нахлу в главата му и бе сигурен, че лицето му е почервеняло от срам.