Ритуалът [bg]

Тя вдигна очи към него.

— Искам да погледнеш артефакта отблизо — продължи той — и да ми кажеш дали е автентичен.

Боряна събра сили и му отговори:

— Не си сериозен, нали? Как бих могла да разбера нещо в тези условия?

— Налага се, доктор Казакова. Дай всичко от себе си.

Стори ѝ се, че долавя известна насмешка в тона му, но това не я интересуваше в момента. Наведе се напред и огледа каничката отблизо. После хвърли поглед към неподвижния Петър и отговори:

— Автентичен е.

— Толкова категорично?

— Огледай се — отвърна му рязко тя и с широк жест посочи тъмната вътрешност на нишата. — Нали не мислиш, че тук непрекъснато влизат и излизат разни хора специално за да поставят фалшиви тракийски съкровища?

Той се усмихна студено към нея.

— Не, не мисля така. Искам да разбера дали съдът е истински.

Боряна го погледна озадачена. Нямаше представа за какво ѝ говори мъжът.

Очите ѝ отново пробягаха по лъскавата повърхност. Непринудените фигури на пируващите блещукаха, застинали във вечното си веселие. Знаеше какво гледа, знаеше и какво изобразяват сцените, но не би разкрила това на този убиец за нищо на света.

— Не знам от какво се интересуваш, но този съд е автентичен. Няма как да не е.

— Чудесно — каза мъжът, като този път веселието му беше явно. — Подай го насам, ако обичаш.

Стоеше до неподвижното тяло на Петър, съвсем близо до отвора. Кирето местеше поглед от единия към другия, без да разбира какво се случва. Мъжът се протегна към него и взе пистолета в дясната си ръка, пронизвайки я с очи. След това го отпрати с жест навън.

— Отивай при Златанов. И му кажи да млъкне най-накрая.

Когато младежът се измъкна през процепа и светлината отново нахлу в помещението, той вдигна пистолета и го насочи към гърдите ѝ.

— Не ме карай да повтарям.

Боряна скръсти ръце зад гърба си и се наведе над каничката. Погледът ѝ обходи камъка, върху който беше поставена, и опита да открие нещо, което да ѝ подскаже дали има скрити капани. Траките не бяха известни с конструирането на сложни системи, но пък и подобен механизъм за отваряне на вратите беше абсолютно непознат на археолозите. Сам по себе си той представляваше сензация.

Не видя нищо, което да я обезпокои, и протегна ръка към златния предмет. В краката ѝ Петър тихо изстена и тя понечи да клекне до него.

— Не се разсейвай — каза рязко мъжът. — Подай ми каничката.

Тя му хвърли изпепеляващ поглед и отново се изправи. Протегна ръка, постави я върху студения метал и я задържа така.

— Какво става, бе, ей? — викаше отдолу Славея.

— Чакай, ей сега идваме — отговаряше му Кирето.

Боряна обви пръсти върху тясното гърло на малката амфора и усети релефните изображения под пръстите си. Огледа я внимателно, като се стараеше да запомни всеки елемент. Не обръщаше внимание на виковете, които си разменяха Кирето и Славея.