Корабът на страха
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #15
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Еднорог“
- ISBN: 978-954-365-51-4
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Корабът на страха». Краткое содержание книги:
Години по-късно един от търговците, участвали в залавянето на пиратите, пристига в Кентърбъри. Носят се слухове, че той се е добрал до загадъчната карта. Сър Хю Корбет, доверен кралски служител, е изпратен да преговаря с търговеца Паулентс. Но преди да успее да се срещне с него, търговецът и цялото му семейство са открити обесени в имението, където са били настанени. По същото време заможен кентърбърийски търговец също става жертва на убийство. Трупът му е открит в заключена стая, а ключовете от стаята висят на колана на мъртвия.
Картата, донесена от Паулентс, не е открадната, но никой не е в състояние да я разчете. Защо тогава е трябвало да загинат Паулентс и близките му? Кой е убиецът, проникнал в старателно охраняваното имение? Как са били обесени жертвите, след като няма следи от насилие, а не личи и да са били упоени? Сър Хю Корбет трябва да навлезе отново в царството на мрака, за да открие корена на злото и да разобличи убиеца.
Замълча при влизането на някакъв слуга, който обяви, че лекарят Питър Дерош чакал долу.
Касълдийн вдигна ръка.
— Помоли го да изчака — извика той през рамо. — После може да се присъедини към нас.
— Паулентс не е бил заплашван в Германия, нали?
— Не — Касълдийн потвърди. — Чак когато пристигна в Дувър.
— Ами ти?
— Вчера и тази сутрин пак — отвърна Касълдийн. — Начинът е един и същ: малък свитък пергамент лежеше в залата сред други обикновени тъжби. На бележка, привързана към него с връв, бе написано моето име. Донесъл го някакъв писар. Искаш ли да го видиш?
Без да дочака отговор, стана и се запъти към малка странична маса, отключи едно ковчеже и донесе онова, което Корбет очакваше: пожълтяло парче пергамент, което може да е откъснато отвсякъде. Думите бяха написани дебело с мастило, сякаш от дете, и повтаряха по-ранните заплахи.
— Всеки — нечуто рече Касълдийн — може да го е написал.
— Имаш ли описание на Хюбърт Монаха? — попита Корбет. — Роден е в Кентърбъри, хората трябва да го знаят.
— Като млад мъж в бенедиктинския орден — Касълдийн седна, — го описваха като симпатичен, винаги представителен, учтив, блестящ учен. По-късно се присъединил към монасите от Уестминстър, но напуснал, за да стане venator hominum. Поне доколкото ни е известно, Хюбърт много рядко е идвал в Кентърбъри. Опитвал се да гони плячката си около земите между Петте пристанища на южното крайбрежие и на север, към Съфолк, около град Ипсуич. Това е добър ловен район за такива като него. Залавял престъпниците и ги водел в града. Естествено, когато го правел, лицето му винаги било старателно прикрито с качулка, което не е противозаконно. Винаги е можел да се оправдае с факта, че се налага да крие външния си вид, та да може по-лесно да залавя онези, които се таят в мрака извън закона.
— Следователно нямаш истинско негово описание?
— Никакво — съгласи се Касълдийн. — Не открихме нищо и за навиците му, къде яде, пие и спи. Притежава ли някакъв имот? В кой град или графство живее? Той е истински скитник, сър Хю, идва и си отива като морски бриз.
— Как обаче може да е на две места едновременно? — попита Ранулф. — В понеделник в Дувър е донесено съобщението на Паулентс, и по същото време и на теб в Кентърбъри — сви рамене. — Разбира се, възможно е някой — въпреки снега — да е изминал пътя от Дувър до Кентърбъри и да е доставил и двете съобщения.
— Или пък да е уредил да ги предадат — заяви Корбет. — Мога да ида на улицата и да наема дузина дечурлига и в замяна на пени да изпратя съобщение на този или онзи.
— Но абатството? — попита Касълдийн. — Как е могъл да влезе в църквата на абатството «Сейнт Огъстин»?
— Пак е много лесно — отвърна Корбет. — Предполагам, че мастър Хюбърт е бил умело предрешен. Може да е бил облечен като послушник и така да е влязъл отвъд защитната стена. Не би било трудно. Хората влизат и излизат, Кентърбъри е оживено място и «Сейнт Огъстин» не прави изключение.
Касълдийн кимна и впери поглед в разпятието на стената.
— Мислиш, че е убил твоя човек, Грискин, така ли?
— Да — отвърна Корбет, — но само Бог знае къде, как и защо. Грискин е разпитвал за него, рано или късно е стигнало до Хюбърт. Подозирам, че плаща на съдържателите на кръчми да го осведомяват. Налага му се, щом преследва някой разбойник. Грискин е мъртъв — заяви Корбет. — Никога не би свалил от врата си този златен кръст! Не и докато е жив.
Корбет стана и протегна ръце над мангала. Порадва се на топлината, после погледна към прозореца. От пристигането му в Кентърбъри бе минало немалко време. Трябваше да помисли, да поразсъждава, да открие къде наистина се крие врагът и после да замисли клопка.
— Сър Хю? Какво мислиш?
— Въпросът с Мобисон ще трябва да почака. Какво ще стане с лейди Аделиша Деконте?
— Ще бъде изправена на съд — заяви Касълдийн. — Кралят ме помоли да го отложа, за да може вие да разследвате случая. Въпреки това, след Нова година и Богоявление, ще изтекат дванайсетте дни коледни празници и тогава ще проведем съдебното заседание. Няма да е по-късно от празника на свети Хилари.
Касълдийн се изправи. Беше изплашен. Непрестанно придърпваше обточената с кожа мантия и не изпускаше от очи вратата.