Няма хък-мък ((Първа книга от Истории за Нищото))

Естествено в три часа след полунощ лабораторията на института беше пуста, но компютрите си работеха. Тях никога не ги изключваха — нали Ана-Мария плащаше за всичко. Тя седна пред познатия „Крей T3E“, бързо премина през всички пароли, прегази всякакви забрани и влезе в програмата за предстоящото генетично облагородяване на Хък. На пръв поглед всичко си беше както трябва. И третата симулация показваше, че точно в този ген на тринайсетия хромозом е разковничето на успешното оплождане. Нейната яйцеклетка вече радушно приемаше сперматозоидите на Хък. Поне на теория! Интуицията й я накара да провери всичко отначалото. Грешка в симулацията нямаше. И все пак Ана-Мария подсъзнателно усещаше, че има нещо нередно. Изглежда омайните земни планини и безбрежните морета бяха претъпили алдебаранския й инстинкт да подушва опасността от километри. Само пустинята можеше да го събуди.

Време беше да тръгва на лов.

Щом усети маранята и пясъка под лапите си, първата й мисъл бе, че най-после си е у дома. Тя щастливо се овъргаля в дюната. Бе знойно като в доменна пещ и сякаш пресованият въздухът дори не потрепваше. Пейзажът в тази част на Нубийската пустиня — а на нея всичко наоколо наистина й изглеждаше като дивен пейзаж! — беше удивително еднообразен: пясък, пясък и пак пясък.

Пясъчни хълмове, пясъчни дюни, пясъчни оврази, пясъчни русла на пресъхнали реки, пясъчни кладенци. И никакъв живот. Поне по пладне.

Ана-Мария се поразходи. Наистина в кафеникавия пясък не преобладаваше рижия, а сивия оттенък, но всичко й се струваше някак близко и родно. Рецепторите й жадно попиваха горещината и привичните миризми. Духът на пустинята я опияняваше.

Затича се, като редуваше прибежките с величествени лъвски скокове. Чувстваше се като риба във вода. За първи път изпитваше това чувство на Земята. Ана-Мария мислено си обеща поне два пъти в годината да идва тук. А защо с Хък да не обиколят цялата Сахара? Или най-добре — всички пустини на Земята. Само веднъж да се отърват от тая каша, в която се е забъркал, и веднага щеше да състави програмата.

Обзета от въодушевление, тя си избра най-високия от околните хълмове и хукна. Щом се изкачи на билото, се огледа. От тоя пустош по-пусто не можеше да бъде. Тогава се съсредоточи, както я беше учил Хък, и полетя.

Отгоре местността изглеждаше още по-еднообразна. Разликата бе само в околната температура. Във висините бе по-хладно — някъде към трийсет градуса по Целзий. Попадна на въздушно течение и я побиха тръпки. Все пак не всеки ден летеше и усещането беше непривично, но завладяващо. Имаше чувството, че току-що се е измъкнала от кабината на сауната и се е хвърлила в ледените води на басейна. Скоро взе да изпитва огромно удоволствие. Хък и летенето бяха двете й най-големи радости на Земята.