Няма хък-мък ((Първа книга от Истории за Нищото))

Не беше някаква си планинска котка от тези изконно арменски чукари, а зеленоока, рижа, изящна, гъвкава, сто и двадесет килограмова лъвица. Наистина беше малко по-рижа, отколкото трябва, но иначе съвсем истинска. Толкова истинска, че Хък си глътна езика и почти не участва в последвалия диалог:

— Ти ли си Хък Хогбен?

— Не.

— Имаш ли да връщаш кредити на един тип от системата на Алдебаран?

— Не.

— Ще се издължиш ли веднага?

— Не.

Тя се хвърли върху него. Събори го на тревата и миг преди да му прегризе гърлото нежно го попита:

— Обичаш ли ме?

— Да.

— Ще се ожениш ли за мен?

— Да.

— Ще ми направиш ли женска рожба?

— Да.

По-късно Ана-Мария му призна, че за пръв път виждала такива красиви планини и такъв смел патологичен лъжец като него. Влюбила се от пръв поглед и в изконно арменските чукари, и в Хък. От тогава беше вечно усмихната и единствената й грижа бе да създаде така лелеяното потомство, а в свободното си време четеше Кантовата „Критика на чистия разум“.

Хък нямаше нищо против това разнообразие в сексуалния си живот, но изпитваше някакво атавистично страхопочитание към гнева на лъвицата, за което не намираше обяснение в гените си. Все пак, ако можеше да се вярва на баща му, неговите прадеди не бяха неандерталци или избилите ги по-късно кроманьонци.

Ана-Мария беше елитен представител на една от двете разумни раси от системата на червения гигант Алдебаран. Там, в онзи края на Вселената, нейната планета беше равна като тепсия и безкрайната рижокафеникава полупустиня бъкаше от патологично честни и смели лъвици и от ужасно страхливи и лъжливи хуманоиди, които си живееха скучно в симбиоза. Расата на лъвиците, които можеха да се превръщат в почти хуманоидни жени, когато изпитваха силен нагон, беше единственият носител на женското начало по тия места. Другата раса — на ловците — уж беше съвсем хуманоидна, но водеше двойнствен живот. Нейните представители се превръщаха в мъже само когато играеха на комар. А когато трябваше да изнасилват лъвиците, за да създадат потомство, се превъплъщаваха в бикове за разплод. Затова Ана-Мария приемаше за съвсем нормално всеки хуманоид от мъжки пол да е лъжец. Двуличието според нея беше част от природата им. И, естествено, тя дълго си бе мечтала някой ден да срещне истински, достоен, честен и най-вече смел хуманоид, който може от време на време да ходи на лов или да играе на карти, но винаги — особено в най-съкровените моменти — си остава възпитан, елегантен и чаровен мъж.