Колекционерите [The Collectors - bg]

Нима миналото най-сетне се връщаше, за да го погълне?

Решението беше взето бързо. Той прекоси парка, излезе на Ейч Стрийт и зави наляво. До спирката на метрото „Фарагът Уест“ имаше само една пряка. По дяволите! Метрото вече беше затворено. Смени посоката, като постоянно се оглеждаше за микробуса. Реши да продължи пеша с надеждата да хване някой от последните автобуси.

Автомобилът на Службата по поддръжката закова пред него в момента, в който понечи да прекоси следващата пряка. Страничната врата започна да се отваря. В същия момент някой извика името му:

— Оливър!

Погледна надясно. Мотоциклетът летеше с пълна скорост по тротоара. Когато се изравни с него, Рубън намали, колкото да му даде възможност да скочи в коша, след това отново натисна газа. Моторът с трясък напусна бордюра и се върна на уличното платно. Краката на Стоун останаха да стърчат от неудобния кош.

Запознат с улиците на Вашингтон не по-зле от Стоун, Рубън намали скоростта едва след като осъществи сложна комбинация от десни и леви завои, отби в една тъмна уличка и паркира „индианеца“ зад голям контейнер за смет. Междувременно Стоун все пак успя да се намести в коша.

— Ей на това му се казва навременна поява! — похвали приятеля си той. — Благодаря.

— Като не се обади, реших да направя едно кръгче и да видя какво става — поясни Рубън. — Върнах се в момента, в който бусът потегли. А след това просто тръгнах след него.

— Странно, че не те забелязах. Явно мотоциклетът не се набиваше на очи.

— Кои са тези типове, да ги вземат мътните?

Стоун му разказа за проверката на охраната.

— Няма бог знае колко държавни учреждения, които могат да накарат агентите на Сикрет Сървис да подвият опашка, при това на собствена територия — отбеляза Рубън.

— Аз не се сещам за повече от едно-две. Но и те стигат, за да ме побият тръпки.

— Какво искат според теб?

— За пръв път ги засякох пред антикварната книжарница, но вероятно са били по дирите ни и преди това.

— От къщата на Дехейвън? — вдигна вежди Рубън, после щракна с пръсти и лицето му се проясни. — Трябва да е заради онзи задник Корнилиъс Бихан! Работата му е такава, че не е възможно да си няма вземане-даване с шпионите!

— Може и да си прав, особено ако вземем под внимание времето — съгласи се Стоун. Можеше ли случващото се все пак да няма връзка с миналото му?

— След като следят нас, вероятно са пуснали опашка и подир Кейлъб и Милтън — погледна го с безпокойство Рубън.

Стоун мълчаливо извади мобилния си телефон, набра номера на Кейлъб и му разказа накратко за развоя на събитията. Послуша за миг, после изключи.

— Току-що е оставил Милтън пред дома му. Не са забелязали нищо, но това едва ли трябва да ни успокоява.

— Но какво е накарало шпионите да тръгнат подире ни? Обяснихме на Бихан какво търсим в къщата на Дехейвън и толкова. Какво би го накарало да се интересува от смъртта на съседа му?

— Предположението, че е убит. Или по-скоро начинът, по който е бил убит.