Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
— Господи! — каза Морис Зап.
— Той бе достатъчно разумен да обясни преди това какво се кани да прави, но само на английски, а италианците помислиха, че ще се разбием в морето и започнаха да крещят, да плачат и да се кръстят. Но въздушното гмурване помогна — изгаси пожара. След това се въртяхме в кръг над морето около двадесет минути, да се освободим от горивото, преди да кацнем отново в Генуа. Това бяха много дълги двадесет минути.
— Не се и съмнявам.
— Честно казано, помислих, че това са последните ми двадесет минути.
— За какво си мислеше?
— Мислех си — колко жалко. Мислех си — колко несправедливо. Сигурно съм се молил. Представях си Хилари и децата как чуват по радиото за катастрофата, когато се събуждат сутринта, и ми призляваше. Мислех си за оживяване, но ужасно осакатен. Опитвах се да си спомня положенията в застрахователната политика за лектори на Британския съвет по време на научно турне: толкова за ръка, толкова за крак под коляното, толкова за крак над коляното. Мъчех се да не мисля за смърт от изгаряне.
И при най-добри условия за кацане в Генуа, може да ти настръхне косата. Не знам дали знаеш, но там има един голям и висок нос, който се издава в морето. Самолетите, които идват от север, трябва да го заобиколят, после да навлязат между него и планината, над града и доковете. А ние правехме това през нощта с един изгорял двигател. Летището беше в пълна бойна готовност, разбира се, но като малко летище в Италия, това не значеше кой знае какво. Щом допряхме пистата, видях пожарните с мигащи светлини да препускат към нас. Когато самолетът спря, екипажът отвори аварийните изходи и ние всички се плъзнахме надолу по ония надуваеми улеи. Проблемът беше, че не можаха да отворят аварийния изход точно до нас — до мен и търговеца на вълна, защото му беше станало нещо, поради близостта с разваления двигател. Стана така, че ние последни излязохме от самолета. Спомням си как мислех, че това е доста несправедливо, защото, ако не бяхме ние, целият самолет можеше да избухне във въздуха.
И така, успяхме да излезем. Затичахме се като луди към автобуса, който ни чакаше, и бяхме откарани до терминала. Пожарните започнаха да обливат самолета с пяна. Докато изваждаха багажа ни от самолета, телефонирах на моя човек от Британския съвет. Предполагам, че ми се е искало да изразя облекчението си от това, че съм оцелял, като кажа на някого. Чувствах се особено при мисълта, че Хилари и децата спят в Англия, без да подозират, че едва съм се спасил от смърт. Не исках да събуждам Хилари с обаждане и безсмислено да я плаша, след като всичко е свършило. Но усещах, че трябва да кажа на някого. При това исках да напусна летището. Повечето италиански пасажери бяха в истерия, целуваха земята, плачеха, кръстеха се и т.н. Беше очевидно, че няма да излетим до сутринта и че ще минат часове, докато ни настанят за нощта. А Симпсън ми беше казал да му телефонирам, ако има някакъв проблем, ето защо, макар че минаваше един часа, аз му звъннах. Щом схвана какво е станало, той каза, че веднага ще дойде на летището. Половин час по-късно той ме качи и ме закара в града да намерим хотел. Опитахме в няколко, но без късмет — или бяха затворени през нощта, или бяха препълнени — тази седмица в Генуа имаше панаир на търговията. Той каза: „Защо не дойдеш в къщи с мен? Ние нямаме отделна спалня за гости, но в дневната имаме разтегателен диван.“ И ме закара в своя апартамент в модерен квартал в подножието на планината, откъдето се виждаха градът и морето. Чувствах се извънредно спокоен и никак не ми се спеше, аз самият дори бях впечатлен от собственото си хладнокръвие. Но когато той ми предложи бренди, не казах „не“. Огледах дневната и почувствах внезапно пристъп на носталгия по дома. През последните дванайсет дни бях живял в хотелски стаи и се бях хранел в ресторанти. В днешно време намирам известно удоволствие в това, но тогава все още бях нещо като новак в чуждестранните лекторски турнета и го намирах доста мъчително. А пред мен беше малък оазис от английска домашна атмосфера, където можех да се отпусна и да се чувствам напълно у дома. По пода бяха пръснати играчки и английски вестници, а в банята беше простряно бельо английска марка. Докато си пиехме брендито и аз разказвах на Симпсън цялата история със самолета, съпругата му влезе в стаята в домашна роба, като се прозяваше и търкаше очи да се разбуди. Не я бях срещал дотогава. Името й беше Джой.
— А — измърмори Морис, — помниш значи нейното първо име.