Не ме забравяй
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не ме забравяй». Краткое содержание книги:
След като Гейб официално e обявен за мъртъв, жена му Хелън решава да продължи напред. Омъжила се твърде рано, тя най-после e стъпила здраво на собствените си крака и се гордее с това. Ho точно когато смята, че e поела по правилния път, пристига стъписваща новина. Гейб e жив и се връща у дома. Дистанцираният, потаен съпруг вече го няма. Сега той e мъж, в когото Хелън лесно би могла да се влюби отново…
— И така, Мал… — подхвана той точно когато стигнаха до един завой на пътеката. Канеше се да я попита какви са били отношенията между двама им по-рано.
Тя го погледна заинтригувано.
Думите заседнаха в гърлото му. Не му се искаше да рискува настоящето, като повдигне темата за миналото.
— Ъъъ… — хрумна му да я попита нещо друго. — Какво по-точно работи мама?
— Тя е фитнес координатор — отвърна Малъри с нескрита гордост.
— Добре, и какво точно означава това?
— Има си свой кабинет и не се изтрепва от работа.
Отговорът й още повече го обърка.
— Какво означава това да „се изтрепва“? — поиска пояснение той.
Тя за миг се намръщи.
— По принцип съпругата на един офицер не трябва да се изтрепва от работа, за да си изкарва прехраната — отговори Малъри, повтаряйки нещо, което явно бе дочула. — Но тя не просто се трепе. Тя организира маратоните, баскетболните турнири… всичко. Поръчва екипировката и подготвя нови хора. Тя е шефът.
„Шефът значи“, помисли си Гейб с известна доза респект.
— Страхотно — каза той съвсем сериозно.
Малъри му отвърна с одобрителна усмивка.
— И на мен така ми се струва — съгласи се тя.
Толкова много му се прииска да я прегърне, че се уплаши от себе си. Задоволи се да сложи ръка на рамото й и изпита облекчение, когато тя не я отблъсна. Двамата продължиха разходката си мълчаливо; слънцето блестеше в очите им, а океанът зад тях тихо се плискаше.
„Дам Нек“ беше хубава база. Обичайните безлични тухлени сгради бяха добре разположени, разделени с малки горички от лаврови храсти, тесни алеи и пешеходни мостчета. Това място представляваше и естествен резерват за опашати елени, сиви лисици, зайци и разнообразни морски птици. Гейб съвсем не бързаше да се върне на активна служба. Имаше дом на брега на океана и работа в чудесна база. Какво повече би могъл да желае един войник?
Да се върне на предишната си длъжност?
И да има жена, която го обича?
Отчаянието отново започна да го измъчва. Ако можеше само да си спомни последните три години, щяха да го свалят от списъка на военноинвалидите и да му върнат предишния пост. От друга страна, сещайки се за ужаса на оживелите през миналата нощ спомени, разбираше, че не е сигурен дали засега ще може да понесе повече от това. Днес все още го глождеше страхът, че миналото може да се върне, за да го нарани. Усещаше как се е притаило някъде наблизо, подобно на прамайката на всички раци.
А дали пък не страдаше от параноя, също като онези ветерани от войната във Виетнам, обладани от въображаеми страхове?
Надяваше се да не е така. Доколкото зависеше от него, нямаше да позволи на посттравматичния синдром да го увлече още по-надълбоко в дупката.
Стигнаха до сградата на спортния център, след като преминаха по малка търговска улица: бръснарница, цветарски магазин, банка и магазин за деликатеси. Залата за социални контакти и отдих беше нова. Гейб любопитно надникна вътре.
— Вече имат маси за пинг-понг, видеоигри… — отбеляза Малъри. — Всичко е съвсем ново.
— Страхотно — каза Гейб. — Нека дойдем тук някоя вечер заедно с мама.
Лицето на Малъри светна от радост и той разбра, че е улучил. Да си баща не беше чак толкова трудно.
— Оттук.
Тя го въведе през задната врата, минаха през вътрешен двор и се изкачиха по стълбите до спортния център.
Гейб усети, че дланите му се потят — и съвсем не беше от тичането. Надяваше се Хелън да му е простила. Преминаха през две двукрили врати и веднага след това чу гласа й. Звучеше хрипливо, сякаш се възстановяваше след едноседмично боледуване от грип.
— Гъвкавостта — казваше тя — е най-важният елемент на физическата издръжливост.
— Какво й има на гласа на мама? — попита Малъри.
— Документите за самоличност, моля — Гейб бе спасен от необходимостта да отговори, тъй като една жена в униформа поиска да види картите им.
Той порови в задния си джоб и измъкна новата си лична карта, ненавиждайки самата мисъл, че е военноинвалид.
Малъри държеше своята в ръка. Обзет от любопитство, Гейб се опита да зърне снимката й, но тя побърза да я скрие от погледа му.
— О, не! — отказа. — Отвратителна е. Тогава бях на единайсет.
— Нека я видя — той изпробва дарбата си да убеждава.
Малъри го погледна, високо повдигнала вежди.
Това го разсмя с глас.
— Все ще я видя, рано или късно — логично заключи Гейб. — Така че ми я покажи сега.
Тя рязко пъхна снимката под носа му.
— Добре. Ето ти я. Постарай се да не повърнеш върху обувките ми. Благодаря.