Звездите светят над нас
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дафина Китанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездите светят над нас». Краткое содержание книги:
— Станаха два.
Останалите покупки протекоха също така гладко. Десетина мъже и жени обикаляха и се представяха за шивачи, пекари, фармацевти, месари. В продължение на шест месеца Лара изкупи магазинчетата и нае хора за различните операции. Архитектите започнаха да проектират многоетажната сграда. Лара проучваше последните доклади.
— Изглежда, че се справихме — обърна се тя към Келър.
— Опасявам се, че има един проблем.
— Защо? Остана само кафенето.
— Това е проблемът. Собственикът го е наел за срок от пет години и не иска да се откаже.
— Предложете му още пари…
— Казва, че не иска, независимо от цената.
Лара го гледаше втренчено.
— Знае ли за строежа?
— Не.
— Добре. Ще ида да разговарям с него. Не се тревожи, ще се съгласи. Разбери кой е собственик на тази сграда.
На другата сутрин Лара отиде на терена. Кафенето „На Хейли“ беше в най-югозападния ъгъл на блока. То бе малко — пет-шест столчета на бара и четири сепарета. Зад бара имаше един мъж и Лара предположи, че той е собственикът. Изглеждаше към седемдесетте.
Лара седна в едно от сепаретата.
— Добро утро — любезно рече мъжът. — Какво да ви предложа?
— Портокалов сок и кафе, моля.
— Веднага.
Тя го наблюдаваше как изстисква пресен сок.
— Сервитьорката ми не се появи на работа днес. Трудно се намират добри работници в тия времена.
Той наля кафе и излезе зад бара. Беше в инвалидна количка. Нямаше крака. Лара мълчаливо го наблюдаваше, докато й поднасяше кафето и портокаловия сок.
— Благодаря. Хубаво ви е кафенето — рече тя и се огледа.
— Да. Харесвам си го.
— От колко време сте тук?
— От десет години.
— Не мислите ли за пенсия?
Той поклати глава.
— През тази седмица вие сте втората, която ми задава такъв въпрос. Не, никога няма да се пенсионирам.
— Сигурно не са ви предложили достатъчно пари — предположи Лара.
— Парите нямат нищо общо, мис. Преди да дойда тук, прекарах две години в болница за ветерани. Без приятели. Без някаква цел в живота. После някой ме убеди да наема това място — той се усмихна. — То промени целия ми живот. Всички от квартала се отбиват тук. Станаха ми приятели — почти като мое семейство. Това осмисли живота ми — той поклати глава. — Не, парите нямат нищо общо. Да ви донеса ли още кафе?
Лара се съвещаваше с Хауард Келър и архитекта.
— Не е нужно дори да откупуваме наемния договор — говореше Келър. — Разбрах се със собственика. Има една точка за лишаване от право на наем, ако кафенето не носи определена печалба всеки месец. През последните няколко месеца той не може да достигне тази печалба, поради което можем да затворим кафенето.
Лара се обърна към архитекта:
— Имам един въпрос към вас — тя погледна разтворените върху масата планове и посочи югозападния ъгъл на чертежа. — Възможно ли е тук да има отстъп и кафенето да бъде запазено? Може ли сградата да се построи при такова положение?
Архитектът изучаваше плана.
— Предполагам, че може. Бих могъл да наклоня тази страна на сградата и да я уравновеся от другата страна. Разбира се, ще има по-добър вид, ако не се налага да правим това…
— Но би могло да стане — упорстваше Лара.
— Да.
— Лара, казах ти, че можем да го принудим да напусне — рече Келър.
Лара поклати глава.
— Изкупихме всички други, нали?
Келър кимна:
— И още как. Ти си гордата собственичка на магазин за дрехи, шивачница, магазин за канцеларски принадлежности, дрогерия, пекарница…
— Добре — отсече Лара. — Наемателите на новата многоетажна сграда ще имат кафене, където да се отбиват. А също и ние. „Хейли“ остава.
На рождения ден на баща й Лара каза на Келър:
— Хауард, искам да ми направиш една услуга.
— Разбира се.
— Искам да отидеш в Шотландия вместо мен.
— Ще строим ли нещо в Шотландия?
— Ще купим един замък.
Той я слушаше мълчаливо.
— В планините има едно място, което се нарича Лох Морлих. То се намира по пътя от Гленмор за Авимор. В този район има много замъци. Купи един.
— Нещо като лятна резиденция?
— Нямам намерение да живея там. Искам да погреба баща си.
Келър повтори бавно:
— Искаш да купя замък в Шотландия, за да погребеш там баща си?
— Точно така. Нямам време да отида лично. Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя. Баща ми е погребан в гробището „Грийнуд“ в Глейс Бей.
За пръв път Келър получи някаква представа за чувствата на Лара към семейството й.
— Сигурно много си обичала баща си.
— Ще го направиш ли заради мен?
— Разбира се.
— След като го погребете, намери някой, който да се грижи за гроба.