Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
Беше немислимо през цялото време да придържа на коленете си онова, с което засища апетита си. Е, изглеждаше още по-немислимо госпожа Уитлоу да има колене, макар че заради такива набързо пропъдени мисли Старшият дискусионен наставник начесто си вееше с островърхата шапка. Затова брегът бе претърсен за достатъчно плавей, от който да сглобят с лиани грубовата маса. Наредиха камъни вместо столове.
Старшият наставник побърза да почисти един от тях с шапката си.
— Заповядайте, госпожо Уитлоу…
Икономката сви вежди.
— Не съм убедена, че е пристойно служителите да се хранят на една маса с господата.
— Моля ви, бъдете ни гостенка — намеси се Ридкъли.
— О, в никакъв случай! Човек не бива да забравя какво положение заема в обществото. После от срам не бих могла да ви погледна в очите. Знам си мястото, надявам се.
Архиканцлерът се озърна и нареди тихо:
— Господа, съвещание на преподавателския състав.
Магьосниците отново се скупчиха.
— Е, сега какво ще правим?
— Според мен тя се държи много достойно. В края на краищата мястото й е в приземието, където са служебните помещения.
— Не споря, само че на този остров не разполагаме с приземие.
— Не може ли да си построим?
— Аз пък искам да ви кажа, че е много лошо да оставяме горката жена сам-сама.
— Цяла вечност се мъчихме с онази маса!
— Сър, а не забелязахте ли нещо странно в плавея?
— Стибънс, поне в моите очи това са най-обикновени парчета дърво, огладени от вълните. Стволове и клони.
— Тъкмо това ме тревожи, сър, защото…
— Ридкъли, решението е много просто. Надявам се, че като джентълмени знаем как да се държим с една жена…
— Дама.
— Неуместен сарказъм, Декане — сопна се Архиканцлерът. — Ами ясно. Щом пророкът Осори не ще да ходи при планината, значи планината волю-неволю ще се примъкне при пророка Осори, както казват в Клач.
Помълча и не остана излъган в очакванията си.
— Всъщност казват го в Омния… — започна Пондър.
Ридкъли го прекъсна с нехаен жест.
— Все тая.
Накрая госпожа Уитлоу се зае с вечерята си сама до масата, а магьосниците седяха около огъня наблизо, но някой от тях начесто притичваше да й предложи нещо особено вкусно.
Очевидно гладната смърт не беше сред опасностите на този остров, затова пък киселините в стомаха и подаграта не бяха за пренебрегване.
Рибата беше основното ястие. Въпреки трескавото издирване не откриха храст с пържоли, обаче освен по-обикновените дарове на природата намериха храст с пици, плодове с яйчен крем и — това окончателно вбеси Ридкъли — подобие на ананас, който под кората се оказа сливов сладкиш.
— Очевидно не е истински сливов сладкиш — настоя той. — Само го смятаме за сливов сладкиш, защото има подобен вид…
Гласът му заглъхна.
— Каквото и да разправяш, вътре има сливи и стафиди — обяви Старшият дискусионен наставник.
— Подайте ми едно плодче с крем, моля ви.
— Ние само си представяме, че те изглеждат като сливи и стафиди…
— Освен това си мислим, че имат и вкус на сливи и стафиди — добави Старшият наставник. — Слушай, Муструм, не търси загадки, където ги няма. Несъмнено на острова и преди са идвали магьосници. Може нашият изгубен географ да си е правил експерименти. Пък и в сравнение с някои от заклинанията в древността цигареният храст не е по-странен от една малка бира.
— Като споменахме бирата… — облиза се Деканът. — Подайте ми рома, моля ви.
— Знаеш, че госпожа Уитлоу не одобрява употребата на силни напитки — напомни Старшият наставник.
Деканът се озърна към икономката, която изящно похапваше банан, а това само по себе си е забележително постижение. После остави пълната кокосова черупка на земята.
— Добре де, но тя… А пък аз… Не виждам защо… Ами по дяволите, това ще кажа!
— Тя не понася и груб език — не пропусна да напомни Лекторът по съвременни руни.
— Аз гласувам с двете си ръце да вземем на връщане и малко от онези пчели — вметна Професорът по неопределени изследвания. — Изумителни животинки! Защо да правят меда по скучния начин? Просто се пресягаш към някоя от малките восъчни кутийки и… готово!
— Ох, как бавно обелва кората, преди да отхапе!…
— Ей, Старши наставнико, добре ли си? Тая жега ще те довърши, виждам.