Гласът на острието
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Гласът на острието». Краткое содержание книги:
Логън Деветопръстия, инквизитор Санд дан Глокта, капитан Джизал дан Лутар, Първият магус Баяз — това са имена, които ще обогатят списъка с колоритни и многопластови герои на любителите на фентъзи. Около тях се гради трилогията „Първият закон“ — едно приключение в брилянтно замислен свят, който едновременно плаши и очарова.
— Ъъъ… — Джизал не успя да прецени дали това бе похвала, или подигравка. Мисълта, че бе победен два пъти, днес не му излизаше от ума — по веднъж от брат и сестра.
Допадна му това, че сестрата се бе оказала по-страховитият съперник.
Сутрешен ритуал
Слънчев летен ден, паркът е пълен с красиво облечени, жизнерадостни хора. Полковник Глокта крачи отривисто на път за поредната изключително важна среща. От всички страни хората с вежлив поклон се отстраняват от пътя му. Той ги отминава, без да ги погледне, като дарява с мъжествена, лъчезарна усмивка само най-важните особи. Малцината щастливци, удостоени с вниманието му, отвръщат на усмивката с грейнали от щастие лица.
— Всички служим на краля по свой начин — помпозничи капитан Лутар и посяга към сабята си, но Глокта е твърде бърз. Острието му изсвистява с мълниеносна скорост и улучва гърлото на присмиващия се самодоволен глупак.
Кръвта плисва по лицето на Арди Уест. Тя плясва радостно с ръце и поглежда Глокта със сияещи от вълнение очи.
Лутар е силно изненадан от това, че е убит.
— Ха! Напълно сте прав — казва Глокта и се усмихва.
Капитанът се строполява по очи. Кръв струи от пронизаното му гърло. Тълпата реве от възторг и Глокта отвръща с дълбок, грациозен поклон. Овациите гръмват два пъти по-силно.
— О, полковник, не бива — прошепва Арди, когато той облизва капките кръв от бузата й.
— Не бива какво? — изръмжава Глокта и поставил ръка през кръста й, я навежда силно назад, като в същото време я целува страстно. Тълпата е в екстаз.
Тя откъсва устни от неговите и останала без дъх, го поглежда в очите. Големите й тъмни очи са пълни с възхищение, устните й — нежно разтворени.
— Арфиектоът ви икъ — казва тя с миловидна усмивка.
— Какво? — Тълпата притихва, проклети да са, лявата половина на тялото му изтръпва.
Арди докосва нежно бузата му.
— Арфиектоът! — вика тя.
Силно чукане по вратата. Глокта отвори очи.
Къде съм? Кой съм аз?
О, не.
О, да. Той моментално осъзна, че е спал зле. Тялото му беше извито в неудобна поза под завивката и лицето му притиснато във възглавницата. Цялата му лява половина бе мъртва.
Блъскането по вратата се засили.
— Арфиектоът! — долетя от другата страна на вратата заваленият вик на практик Фрост.
Глокта опита да вдигне глава от възглавницата и болката прониза врата му. Ах, нищо не може да се мери с първия спазъм за деня. Как само разбужда ума.
— Разбрах! — дрезгаво извика Глокта. — Идвам след малко!
Тежките стъпки на албиноса отекнаха глухо в коридора. Глокта остана да лежи неподвижен в леглото. После, много бавно, той премести дясната си ръка и се опита да се обърне по гръб. Задъха се от напрежение. Игличките плъзнаха по левия му крак и той стисна юмруци. Да можеше само проклетото нещо да остане безчувствено. Болката настъпваше бързо. Освен това Глокта долови неприятна миризма. Проклятие. Пак съм се осрал.
— Барнам! — извика Глокта и зачака задъхан. Отмъщението на лявата половина на тялото му го връхлетя под формата на тръпнеща болка. Къде се бави старият глупак?
— Барнам! — изкрещя Глокта с пълно гърло.
— Добре ли сте, господине? — разнесе се гласът на прислужника от другата страна на вратата.
Добре? Добре, стар глупако? Как мислиш, кога за последно съм бил добре?
— Не, мътните те взели, не съм! Насрал съм се в леглото!
— Сгрял съм вода за ваната, господине. Можете ли да станете?
Веднъж вече се бе налагало Фрост да разбива вратата. Може би трябва да почна да я оставям отключена и отворена през нощта, но тогава как ще спя?
— Мисля, че ще се справя — изсъска Глокта с притиснат в празните си венци език.
Ръцете му се разтрепериха от усилие, докато с мъка се надигна от леглото и седна в поставения наблизо стол.
Уродливият му, останал без пръсти, ляв крак продължи неконтролируемо да потръпва. Глокта, изпълнен с омраза, го изгледа свирепо.
Проклета, ужасна гнус. Уродливо, безполезно парче месо. Ах, защо не те отрязаха целия? Защо аз не те отрязах? Но той знаеше защо.
С два крака поне можеше да се преструва, че е половин човек. Глокта удари с юмрук съсухреното си бедро и съжали на мига. Глупак, глупак. Болката плъзна към гърба му, по-силна отпреди и набираща мощ с всяка следваща секунда. Хайде, хайде, да се помирим. Той започна внимателно да разтрива пострадалото място. Свързани сме един за друг, защо ме тормозиш?