Гласът на острието
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Гласът на острието». Краткое содержание книги:
Логън Деветопръстия, инквизитор Санд дан Глокта, капитан Джизал дан Лутар, Първият магус Баяз — това са имена, които ще обогатят списъка с колоритни и многопластови герои на любителите на фентъзи. Около тях се гради трилогията „Първият закон“ — едно приключение в брилянтно замислен свят, който едновременно плаши и очарова.
— Да, той е бил най-довереният съветник на Харод. Арди…
— А вярно ли е, че във Висшия съвет винаги се пази един свободен стол за него?
Джизал бе смаян.
— Чувал бях, че има винаги едно свободно място в Съвета, но не знаех защо…
— Виж колко сериозни изглеждат всички статуи.
— Ъ… предполагам, тогава са били сериозни времена — каза Джизал с неуверена усмивка.
Един рицар вестител се зададе по булеварда. Той препускаше в галоп върху огромен, разпенен кон и слънцето блестеше в крилете на лъскавия му шлем. Група чиновници се пръснаха встрани да му направят път и Джизал понечи внимателно да дръпне Арди настрана. За негово най-голямо учудване, тя отказа да отстъпи. Конят профуча на сантиметри от нея, достатъчно близо, за да може въздушната струя да отвее косата й в лицето на нейния кавалер. Тя се обърна към Джизал със зачервени от възбуда бузи и го погледна. По нищо не личеше, че е притеснена от това, че се бе разминала на косъм с едно сериозно нараняване.
— Рицар вестител? — попита тя. После хвана отново Джизал под ръка и го поведе по булеварда.
— Да — гласът на Джизал прозвуча пискливо, докато се бореше да си възвърне самоконтрола. — Рицарите вестители носят огромна отговорност. Те разнасят кралски заповеди до всички кътчета на Съюза. — Сърцето му най-после спря да бие лудо. — Дори през Кръгло море до Англанд, Дагоска и Уестпорт. Кралят им доверява собствените си думи, затова те нямат право да говорят, освен когато са по служба.
— Федор дан Хаден беше на кораба, докато пътувах насам, той е рицар вестител. Говорихме с часове. — Джизал не успя да скрие изненадата си. — Говорихме за Адуа, за Съюза, всъщност и вашето име бе споменато.
За пореден път Джизал не успя да остане равнодушен.
— Във връзка с предстоящия Турнир — продължи Арди и се доближи още повече. — Според Федор, Бремър дан Горст ще ви накълца на парчета.
Джизал се задави от кашлица, но все пак успя да се измъкне от ситуацията.
— За съжаление това е преобладаващото мнение сред мнозина.
— Надявам се, вие не го споделяте.
— Ъм…
Тя спря и го хвана за ръката. Обърна се към него и се вгледа настойчиво в очите му.
— Вярвам, че ще надделеете над него, няма значение какво мислят хората. Брат ми има изключително високо мнение за вас, а знаете какъв скъперник е той по отношение на похвалите.
— Ъм… — смотолеви отново Джизал. Усети приятния гъдел по пръстите на ръката си. Очите й бяха големи и тъмни и той за пореден път загуби дар слово. Начинът, по който Арди хапеше долната си устна, изби всички мисли от главата му. Красива, налята устна. Джизал не би отказал и той да я захапе нежно.
— Много благодаря — отвърна и се усмихна глуповато.
— Това, значи, е паркът — каза Арди и се обърна на другата страна, за да се наслади на зеленината. — По-красив е, отколкото си го представях.
— Ъм… да.
— Колко хубаво е да си в центъра на света. Прекалено дълго живях в покрайнините. Сигурно тук идват много важни личности и водят важни разговори. — Арди погали с пръсти клонките на една върба край алеята. — Колем се тревожи, че предстои война в Севера. Безпокои се за моята безопасност. Мисля, че затова искаше да дойда тук. Според мен той прекалено много се тревожи. Вие как мислите, капитан Лутар?
Джизал се радваше на блажено неведение и само допреди няколко часа нямаше и понятие за развитието на тази политическа ситуация, но това не бе отговорът, който беше склонен да даде.
— Е — каза той, като напрегна паметта си за името. После с облекчение продължи: — Този Бетод определено има нужда от едно плясване през ръцете.
— Казват, че под знамената му се бият двайсет хиляди северняци. — Арди отново се доближи до него. — Варвари — прошепна тя. — Диваци. Чух, че одирал пленниците живи.
Джизал прецени, че това е крайно неподходящ разговор за ушите на една дама.
— Арди…
— Но аз съм сигурна, че с мъже като вас и брат ми, които ни пазят, ние, жените, няма за какво да се тревожим.
При тези думи тя се обърна и тръгна напред по алеята. Джизал забърза след нея.
— Това Кулата на Създателя ли е? — попита Арди и кимна към мрачните очертания на огромната кула.
— Да, точно така.
— Никой ли не влиза вътре?
— Никой. Поне откакто аз се помня. Мостът й е вдигнат и заключен. — Той погледна към кулата и сбръчка чело. Странно, никога не се бе замислял над това. През всичките години в Агрионт тя си стоеше там. Изглежда, човек просто свиква с нея. — Сградата е запечатана.
— Запечатана? — Арди отново стоеше твърде близо. Джизал се огледа нервно, но не видя никой да ги наблюдава. — Не е ли странно, че никой никога не влиза там? Истинска загадка, а? — Джизал почти усети дъха й по шията си. — Имам предвид, защо просто не разбият вратата?