Ключът на страшния съд

Нямаше да позволи нищо да попречи на целите му — нито случилото се в Африка, нито дори онова, което ставаше във Вашингтон. Целите му бяха важни за световната сигурност, да не говорим за завещаното от собствените му предци.

През 1802 година, когато Осло все още се наричало Кристиания, братята Кнут и Артур Карлсен обединили дърводобивна компания с фабрика за барут и положили началото на нова империя. Богатството им станало легендарно и ги превърнало в истински индустриални барони. И още тогава двамата използвали състоянието си за добри дела. Основали училища, построили болници, направили подобрения в националната инфраструктура и — което е най-важното — съдействали за обновяването на бързо развиващата се страна. Именно затова нарекли компанията си „Виатус“ от латинските думи via, означаваща „път“, и vita, „живот“. За братята Карлсен „Виатус“ била „Пътят на живота“. Тя била въплъщение на вярата им, че крайната цел на индустрията е да направи света по-добър и че богатството трябва върви ръка за ръка с отговорността.

И Ивар смяташе да се придържа към този завет, продължаващ назад до самото основаване на Норвегия. Според преданията родовото дърво на Карлсен можеше да се проследи до първите викингски заселници, а корените му бяха преплетени с тези на Игдрасил, световното дърво в норвежката митология. Но Ивар знаеше, че тези твърдения са просто цветисти приказки, разказвани от старите му bestefar и bestemor, истории предавани от поколение на поколение.

Така или иначе, Ивар се гордееше с фамилната си история и със силните викингски традиции на Норвегия. Харесваше му това сравнение. Именно викингите бяха оформили северния свят, носейки се със своите кораби дракони през цяла Европа и Русия, стигнали дори до Америка.

Как може човек да не се гордее с това?

От високия си пост на кулата Ивар гледаше как буреносните облаци се трупат в небето. Преди обяд щеше да завали дъжд, който следобед щеше да се превърне в лапавица и може би довечера щеше да падне първият истински сняг. Зимата беше дошла по-рано тази година — още един знак за променящия се климат, с който природата си отмъщаваше за пораженията, нанесени й от човека. Това бе ответният й удар заради отровните отпадъци и повишаването на въглеродния двуокис в атмосферата. Нека другите разискват ролята на човека за глобалното затопляне. Ивар живееше в страна на ледници. Знаеше истината. Ледът и вечната замръзналост се топяха с рекордна бързина. През 2006 година норвежките ледници се бяха отдръпнали по-бързо, отколкото когато и да било.

Светът се променяше, топеше се пред очите му. Някой трябваше да се изправи и да защити човечеството.

„Дори този някой да е проклет викинг“, помисли си с мрачна усмивка Ивар.

Поклати глава. Ама че глупава мисъл. Особено на неговата възраст. Странно е как историята натежава повече на сърцето с напредването на възрастта. Ивар съвсем скоро щеше да отбележи шейсет и петия си рожден ден. И макар червената му коса отдавна да бе побеляла, продължаваше да я носи дълга до раменете. Освен това се поддържаше във форма и редовно упражняваше тялото си както в сауната, така и навън на вледеняващи температури, както например при това дълго и студено изкачване до върха на тази кула. С годините това ежедневие бе закалило тялото му, а лицето му бе като стара обработена кожа.