Опасно наследство
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Димитрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Опасно наследство». Краткое содержание книги:
Романов кимна рязко.
Господин Бишов отключи едната ключалка с ключ, който извади от джоба си, а синът му — другата с друг ключ. След като тази малка церемония завърши, господин Бишов вдигна капака и обърна касетката към гостите. Романов бръкна вътре като нетърпеливо дете в кутия с подаръци и се втренчи в красивата икона. Малък дървен правоъгълник, на който в червено, златно и синьо бе изобразена фигура на мъж, понесъл сякаш върху плещите си всички неволи на света. Лицето му беше тъжно, но излъчваше спокойствие и ведрина. Иконата, която Романов държеше в ръцете си, беше красива като тези, които бе виждал в Зимния дворец. Никой в стаята не беше сигурен какво ще последва, защото Романов не изразяваше мнението си.
Накрая заговори Анна.
— Наистина е шедьовър — каза тя — без съмнение от петнайсети век, но, както виждате, не е „Свети Георги и змея“.
Романов кимна в знак на съгласие, неспособен да откъсне очи от малката икона.
— А знаете ли произхода на тази точно икона? — попита Романов.
— Да — отговори Анна, доволна да я оценят за първи път. — Това е икона на Свети Петър, виждате, че държи ключовете… нарисувана е от Дионисий през 1471 година и въпреки че е една от най-хубавите му работи, не е Царската икона.
— А принадлежи ли на руския народ? — попита Романов с надежда да компенсира неприятностите си.
— Не, другарю майор — категорично каза сътрудничката. — Принадлежи на Мюнхенската галерия, но е изчезнала оттам, когато Хитлер беше избран за райхсканцлер.
Господин Бишов записа нещо върху листа си. Поне една банка в Мюнхен щеше да има щастието да работи с него в бъдеще.
Романов без желание му върна иконата и неохотно каза:
— Благодаря.
— Няма за какво — невъзмутимо отговори Бишов, прибра иконата в касетката и завъртя ключа си. Синът му извърши същата операция със своя ключ и отнесе иконата, за която нямаше никакви претенции.
Романов стана. Срещата не можеше да донесе нищо повече. Но въпреки това той вярваше, че е открил псевдоним на Гьоринг — или поне един от тях.
— Ще може ли да поговорим насаме, господин Романов? — попита възрастният банкер.
— Разбира се.
— Въпросът е доста деликатен — каза Бишов — и мисля, че ще предпочетете колегата ви да ни остави сами.
— Не е необходимо — каза Романов, защото не мислеше, че Бишов ще му каже нещо, което после да не трябва да обсъжда с Петрова.
— Както желаете — каза Бишов. — Любопитен съм да узная дали има и някаква друга причина за молбата ви да се срещнем.
— Не разбирам какво имате предвид — каза Романов.
— Помислих, че знам истинската причина, поради която сте избрали точно тази банка за начало на издирванията си.
— Не съм ви избрал аз — каза Романов. — Вие бяхте единствената банка, която…
— Разбирам — каза Бишов. Сега и той изглеждаше малко объркан. — Тогава ще ми разрешите ли да ви задам няколко въпроса?
— Да, щом трябва — каза Романов, нетърпелив да излезе.
— Вие сте Александър Романов, нали?
— Трябва да сте повярвали в това, щом стигнахме толкова далеч.
— Единственият син на Пьотр Николаевич Романов?
— Да.
— И внук на граф Николай Александрович Романов?
— Това урок за родословното ми дърво ли е? — попита Романов, очевидно раздразнен.
— Не, просто исках да се убедя в моите факти и съм уверен, че ще постъпите мъдро, ако колегата ви ни напусне за момент — предложи нерешително възрастният мъж.
— Разбира се, че не — каза Романов. — В Съветския съюз всички сме равни — добави той важно.
— Както искате — каза Бишов и погледна бързо Анна, преди да продължи. — Баща ви през 1946 година ли умря?
— Да — каза Романов. Започваше да се чувства неудобно.
— И вие сте единственото му останало живо дете?
— Да — потвърди с гордост Романов.
— В такъв случай тази банка притежава… — Бишов се поколеба. Един от мъжете в сиво постави пред него някаква папка. Той сложи на носа си очила със златни рамки — опитваше се да се забави колкото е възможно повече.
— Не казвайте нищо друго — бавно каза Романов.
Бишов вдигна поглед.
— Съжалявам, но имах всички основания да вярвам, че посещението ви е планирано.
Петрова седеше на стола си и се наслаждаваше на всеки миг от развиващата се драма. Вече бе разбрала какво ще се случи и се разочарова, когато Романов се обърна и й каза: