Да обичаш Порода
- Автор: Лей Лора
- Серия: Breeds #8
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Да обичаш Порода». Краткое содержание книги:
За да бъде опазена жива, Хармъни е прикрепена към шериф Ланс Джейкъбс, който се опитва да усмири свирепата й същност, защитавайки нежната жена, която копнее да притежава и която се оказва неговата половинка.
Но на пътя им застава опасен враг, заплашващ да ги раздели завинаги…
Не беше спал два дни, или поне не достатъчно. Беше бдял над нея, беше я пазил, когато тя не можеше да се защитава сама.
Хармъни облиза устни нервно.
— Когато бях ранена, хората, които победиха Койотите, ме намериха след една седмица. Бях много зле.
Погледът на Ланс се проясни.
— Те знаеха за Койотите. Преследваха ги. Не бях сигурна защо. — Тогава тя не знаеше, но сега — да. — Помогнаха ми да се излекувам и ме пазеха. Никога не са ми казвали защо нямат миризма. Но понякога, когато съм в беда, те разбират, и идват.
— Джонас знае ли за тях?
— Информацията за мен, която се съдържа в базата данни на Породите, не е пълна, както тази на Съвета — призна Хармъни. — Не знам защо Джонас е скрил файловете за няколкото пъти, когато Съвета действително успяха да ме заловят, но докладите ги няма. Както и тези, които показват, че всеки път, когато ме заловят, едни и същи двама мъже ме освобождават.
— Кои бяха те?
Хармъни погледна настрани за миг, преди отново да се обърне към него.
— Не мога да ти разкрия имената им, Ланс. Тяхното съществуване…
Ланс вдигна ръка.
— Не искам имена. Защо те следят, Хармъни? Какво искат? Какво иска Джонас?
Младата жена поклати глава и свъси чело.
— Джонас ме иска мъртва. Но не може да ме убие, без първо да ми даде шанс да се реабилитирам. Но не се заблуждавай, той ме мрази.
— Защо?
Хармъни пое дъх мъчително при този въпрос.
— Аз убих майка му. Единственият човек в онази лаборатория, който означаваше нещо за Джонас. И не можех да му покажа колко ме е грижа, или колко страдах заради това. Мадам Ла Рю беше много собственически настроена спрямо личното си творение. Що се отнася до това защо другите ми помогнаха, то бе в полза и на двама ни. Те помогнаха на мен, а аз на тях. Достатъчно е, че бяха там.
— И така, защо ми казваш толкова много сега? — попита Ланс, вместо да я притиска за още информация.
— Ти ме пазеше, докато спях — прошепна тя. — Не беше задължително да го правиш. Заслужаваш да знаеш пред какво си изправен.
— Ти си моята жена, Хармъни — изръмжа мъжът. — А аз винаги защитавам онова, което е мое.
Хармъни поклати глава бавно.
— Не мога да ти принадлежа, Ланс. Никога. След шест месеца, когато всичко свърши и се изкупя пред Закона на Породите, ще си тръгна. Ако успея да се скрия от враговете си толкова дълго. Не можеш да си позволиш да ме вземеш за твоя жена, както и аз не мога да претендирам, че си мой. Това само ще предизвика смъртта и на двама ни.
— Колко дълго можеш да се бориш сама? Колко дълго, Хармъни, преди Смъртта да се предаде, защото не може да убие достатъчно чудовища или да спаси достатъчно деца? — попита Ланс, когато тя понечи да му обърне гръб.
— Защо правиш това? — Това бе въпрос, който бе таила прекалено дълго в себе си. — Защо не можеш просто да го оставиш, Ланс?
— Ела тук — каза той нежно.
— Какво?
Мъжът вдигна ръка и я повика с пръст.
— Ела тук — повтори той.
Хармъни тръгна към него бавно, колебливо. Той не знаеше какво й причинява близостта му, колко много го иска. Желанието се надигна в нея като гладен звяр и разкъса душата й от нужда, която бе потискала през целия си живот.
— Какво? — попита отново, когато спря до дивана.
— Докосни ме, Хармъни.
— Казах ти…
— Не ти казах „чукай ме“, по дяволите, казах докосни ме — изръмжа Ланс. — Точно тук. — И удари гърдите си. — Просто ме докосни.
Тя се наведе и постави ръка на гърдите му.
Топлина. Хармъни усети как я заля слабост и коленичи до дивана, чувствайки как невероятната топлина на тялото му се влива в нейното. Явлението бе различно от всичко, което бе изпитвала с друг човек. Беше докосвала и други, не беше девствена, но никога не бе изпитвала това.
— Ето защо, Хармъни. — Ланс отметна нежно косата от лицето й, а палецът му погали бузата й, когато очите й се взряха в неговите. — Почувствай как тялото ми ти се отдава. Никога не съм правил това преди. Сякаш душата ми знае от какво се нуждаеш ти, както и тялото ми знае, и ти го дава безкористно. Ето защо не мога да си тръгна. Ето защо претендирам, че си моя, дори да знам, че не това искаш. Защото връзката вече е там. Беше там когато спрях на паркинга пред бара, когато всичко, което исках, бе да си отида у дома. Беше там в мига, в който очите ми срещнаха твоите, кожата ми докосна твоята. Бягай, ако трябва, но поне разбери от какво бягаш, любима.