Да обичаш Порода

Предпочиташе ботуши, но бързо бе научил, че на тази арена, на която се бореше, външността бе всичко.

— Имам работа, Джес. — Времето за игра бе приключило. — Погрижих се да свършиш, след това се погрижих и аз да свърша.

Смехът й бе лек и изненадващо нежен. Той рядко успяваше да я вбеси, макар да бе опитвал доста пъти.

— Да те видя чифтосан ще е голяма забава — провлачи тя, когато мъжът я стрелна с поглед, присвил очи.

— Нямам половинка — напомни й той внимателно.

— Все още. — Откритото веселие изписано на лицето й бе дяволски обидно. — Но когато я откриеш, ще е дяволски забавно, Джонас. Надявам се да съм тук, за да го видя.

Интересно. Кой е казал, че жените са нежния пол? Който и да е бил, не е имал ни най-малка представа какво говори.

— Имам работа за вършене. — Той се изправи и се запъти към вратата на спалнята. — Ще се видим в офиса, на сутринта. Не забравяй, че трябва да летим за Убежището.

Проклетите Вандерел Индъстрис заплашваха да спрат спонсорирането на оръжията и превозните средства, от които се нуждаеха Породите. Пращаха един от представителите си, който да обсъди притесненията им с Управляващия кабинет. По дяволите, точно това му трябваше, още едно проклето задължение пред Убежището.

Жената, която изпращаха, дори не бе някой с важен пост в организацията на Вандерел.

Тя беше проклет книжен плъх. Превзета малка писарка, която го караше да изтръпва, щом се замисли кои ли финанси ще реши да им отреже. Не че Убежището нямаше да оцелее без тях, но, по дяволите, щеше да е много неприятно да загубят интернационалната си подкрепа.