Дневниците на Кари Брадшоу
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Серия: Carrie Diaries #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 9789547712270
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дневниците на Кари Брадшоу». Краткое содержание книги:
Преди Кари Брадшоу да „разбие” Града, тя е обикновено момиче, израснало в предградията на Кънектикът. Къдрокоса фурия, която знае, че иска повече. Повече от това, което я заобикаля, повече от това, за което съученичките й се осмеляват да мечтаят. Тя е готова за истинския живот, но първо трябва да се справи с последните години от гимназията. С познатото ни остроумие и проницателност – макар още по момичешки плахи – Кари проследява пълната си с емоции последна година от гимназията. Докато приятелите й се борят основно на любовния „фронт”, Кари се опитва да преодолее разочарованието си, че не е била допусната до летния семинар по творческо писане в Ню Йорк. После се намесва и момче. Следва и предателството на най-близките й хора, което ще я накара да постави всичко под съмнение. Дните в училище са към своя край и Кари ще осъзнае, че е време да се бори за мечтите си.
Как успява да се превърне в модел за подражание и в един от най-харесваните женски образи на цяло едно поколение? Страстните фенове на „Сексът и градът” с удоволствие ще проследят как Кари Брадшоу се превръща от обикновено момиче в талантлив писател в новата книга на Кандис Бушнел „Дневниците на Кари Брадшоу”. Верните фенове на Кари Брадшоу ще разберат какво е семейството, в което е израсла, как е открила страстта си към писането и какво незаличимо отражение са имали върху нея приятелствата от тийнейджърските й години. Последвайте Кари в нейните дръзки, забавни, а понякога драматични приключения, които ще я отведат до обичания й Ню Йорк, където ще започне новият й живот.
„Това не е тийнейджърката Кари Брадшоу от 2009-2010 година, това е Кари в края на 70-те”, казва Кандис Бушнел в интервю по новата си книга „Дневниците на Кари Брадщоу”. „Това беше времето, в което младите жени за пръв път можеха съвсем свободно да отидат в колеж, да имат кариера, да преследват мечтите си.” Всички сме запознати много добре с любовните драми на Кари Брадшоу, особено онези, причинени от разбивача на сърца – Тузаря (иначе казано Джон Джеймс Престън, или Крис Нот). Този път Кандис Бушнел е решила да овъзмезди Кари, която получава мъжа, пардон, момчето на мечтите си в последната година на гимназията. „Кари получава гаджето, което всяко момиче в гимназията мечтае да има”, казва Бушнел за героя, който ще обсеби фантазиите на младата Кари.
— Питър Макс9? — Това е единственото име, което ми хрумва в момента.
— Много си смешна! — засмива се той.
Завежда ме в Музея по изкуствата „Уодсуърт“ в Хартфорд. Идвала съм тук милион пъти по ученически мероприятия, стиснала здраво потната ръка на някое друго хлапе, за да не се изгубим. Много мразех как ни тикаха насам-натам като говеда и как помощникът на учителката — задължително някоя майка — се престараваше в забележките. Къде беше Себастиан тогава, питам се аз, когато той хваща ръката ми.
Свеждам очи към преплетените ни пръсти и забелязвам нещо, което ме шокира.
Себастиан Кид си гризе ноктите?
— Хайде да вървим! — дръпва ме той. Спираме пред картина на момче и момиче, седнали на мраморна пейка пред някакво измислено езеро в планината. Себастиан е застанал точно зад мен, подпрял брадичка върху главата ми, обгърнал с ръце раменете ми. — Понякога си мечтая да можех да вляза в тази картина. Да затворя очи и да се събудя там. Бих останал завинаги в картината.
„Ами аз?!“ — пищи нечий гласец в главата ми. Незнайно защо, но решавам, че също искам да бъда включена в тази фантазия.
— Няма ли да ти стане скучно там?
— Не и ако ти дойдеш с мен!
Едва не припадам. Нали от момчетата не се очаква да говорят подобни неща? Или по-точно — очаква се, обаче те не ги говорят. Така де, кой все още изрича подобни думи?
Момче, което е лудо, страстно влюбено в теб. Момче, което вижда колко невероятна и удивителна си ти, макар да не си нито мажоретка, нито дори най-хубавото момиче в училище. Момче, което смята, че си красива такава, каквато си.
— Родителите ми са в Бостън — казва той. — Искаш ли да ми дойдеш на гости?
— Разбира се.
Бих отишла с него и на края на света.
Открай време съм смятала, че за човека можеш да съдиш по стаята му. Но в случая със Себастиан не е така. Стаята му прилича повече на гостна в стар английски пансион, отколкото на момчешка бърлога. Леглото е застлано с изящна завивка в черно и червено, ръчна изработка, а на стената виси старо корабно кормило. Никакви плакати, никакви снимки, никакви албуми, нито бейзболни ръкавици. Няма дори мръсен чорап на пода. Поглеждам през прозореца към изсъхналото поле пред нас, отвъд което се вижда яркожълтата тухлена постройка на старческия дом. Затварям очи и се опитвам да си представя, че съм със Себастиан в картината на Макс Ернст под лазурносиньото небе.
Сега, когато съм в стаята му — с него, наистина, — усещам, че мъничко ме е страх.
Себастиан ме хваща за ръка и ме отвежда до леглото му. Поставя ръце на раменете ми и ме целува.
Не мога да си поема дъх. Аз и Себастиан Кид. Наистина се случва!
След известно време той вдига глава и ме поглежда. Толкова е близо, че виждам миниатюрните тъмнозелени пръски около ирисите му. Толкова е близо, че дори бих могла да ги преброя.
— Хей — изрича внезапно, — ти така и не ме попита защо не съм се обадил толкова време!
— Трябваше ли да питам?
— Повечето момичета на твое място щяха да го направят.
— Е, може би аз не съм като повечето момичета. — Знам, че това звучи малко арогантно, но определено не възнамерявам да му признавам как съм прекарала последните две седмици във все по-нарастваща емоционална паника, как съм скачала в очакване всеки път, когато звънне телефонът, как съм го гледала скришом в клас, как съм си обещавала, че никога, ама никога повече няма да сторя нищо лошо на този свят, само и само той да ме заговори така, както говорихме онази нощ на покрива на плевнята… и как после съм се мразила заради глупостта и момичешкия си мелодраматизъм.
— Поне мисли ли малко за мен? — подпитва ме хитричко той.
О, боже! Това вече е подвеждащ въпрос! Ако му кажа „не“, ще се обиди. Ако кажа „да“, че му се сторя жалка.
— От време на време.
— Аз пък си мислех за теб.
— Тогава защо не ми се обади? — питам със закачлив гласец.
— Страхувах се.
— От мен? — Разсмивам се, обаче той е стряскащо сериозен.
— Страхувах се, че има опасност да се влюбя в теб. А точно сега не искам да се влюбвам в когото и да било.
— О! — увесвам нос.
— Е? — пита той, като прокарва пръст по челюстта ми.
Аха! Усмихвам се. Поредният му провокативен въпрос.
— Може би просто защото досега не си успял да срещнеш подходящото момиче — промърморвам.
Хитрецът свежда устни до ухото ми и прошепва:
9
Питър Макс (р. 1937 г.) — американски художник авангардист. — Б.ред.