Пайнс [Живи или мъртви]

Тя идваше — чуваше бързите й стъпки по линолеума на карета.

Обърна се и я загледа как приближава в онази своя чудесна старомодна сестрннска униформа.

Пам спря недалеч от него.

Когато я беше видял за първи път, бе сметнал, че е с десетина сантиметра по-висока. И с няколко години по-възрастна.

— Не мога да ви пусна да си тръгнете, Итън — каза тя. — Не и докато не разберем какво ви има.

Вратата на асансьора се отвори със скърцане.

Итън отстъпи назад и се озова в кабината.

—       Благодаря за помощта и загрижеността — каза той и натисна бутон П три пъти, докагго не светна. — Но мисля, че разбрах.

—       Какво?

—       На този град му има нещо.

Пам сложи крак на прага и спря вратата.

—       Итън. Моля ви. Не мислите ясно.

—       Махнете си краха.

—       Тревожа се за вас. Всички се тревожим.

Беше се облегнал на стената. Сега се отблъсна от нея и пристъпи напред, спря на сантиметри от Пам и впери поглед в нея през процепа на вратата.

Погледна надолу и побутна върха на бялата и обувка с върха на своята черна.

Известно време тя удържа и Итън започна да се пита дали няма да му се наложи да прибегне до сила, за да я накара да отстъпи.

Накрая тя дръпна крака си. Спря на тротоара и се огледа. Градчето изглеждаше доста притихнало за късния следобед. Не можеше да чуе нито една кола. Всъщност не се чуваше нищо освен песните на птиците и шумоленето иа вятъра в короните на трите високи бора, които се издигаха над тревната площ пред болницата.

Излезе на средата на улицата.

Отново спря и се заслуша.

Слънцето грееше приятно лицето му.

Лекият ветрец бе приятно хладен.

Погледна към небето. Сякаш бе направено от тъмносин кристал.

Без облаци.

Абсолютно съвършено.

Безспорно мястото беше прекрасно, но за първи път тези скални стени, които ограждаха долината, будеха в него нещо различно от благоговение. Не можеше да обясни защо, но го изпълваха със страх. С някакъв смътен, неясен ужас.

Почувства се… странно.

Може би наистина имаше травма. А може би не.

Може би изолацията от външния свят през последните пет дни започваше да си казва своето.

Без айфон, без интернет, без Фейсбук.

Изглеждаше невъзможно, като се замисли — да няма контакт със семейството си, с Хаслър, с никого извън Уейуърд Пайнс.

Тръгна към шерифския участък.

По-добре просто да се махне. Да помисли. Да прецени положението от другата страна на тези отвесни скали.

От комфорта на нормалния град.

Защото нещо тук определено не беше наред.

— Шериф Поуп тук ли е?

Белинда Моран вдигна глава от пасианса си.

—       Здравейте — каза тя. — С какво мога да помогна?

Този път Итьн попита мъничко по-силно.

— Шерифът тук ли е?

—       Не, излезе за минутка.

—       Значи скоро ще се върне?

—       Не зная йога ще се върне.

—       Но вие казахте „за минутка", така че си помислих… — Това е просто израз, младежо.