Двор от скреж и звездна светлина

— Ти познаваш Неста най-добре — отвърнах предпазливо. — Реших, че е редно да се посъветвам с теб.

— Ако Неста не иска да присъства тази вечер, ще стане по-лошо, ако я доведем насила.

Гласът й ми се стори по-студен от обичайното. Обърнах очи към другите две сестри. Серидуен поклати глава, сякаш да ми каже „Днес й е лош ден“.

И Илейн, като всички нас, още се възстановяваше. Плака с часове, когато я заведох на един хълм извън града, обрасъл с диви цветя — при мраморната плоча, която бях поръчала да издигнат там в чест на баща ни.

След като кралят на Хиберн го уби, превърнах тялото на баща ни в пепел, но все пак заслужаваше последен дом. Заради всички подвизи в края на живота си заслужаваше красивата плоча с името му отгоре. А Илейн заслужаваше място, където да го посещава, да говори с него.

Ходеше поне веднъж месечно.

Неста не беше стъпила там. Отхвърли поканата ми да дойде с нас първия ден. И всеки път след това.

Застанах до Илейн и взех един нож от другия край на масата, за да нарежа хляба. Откъм коридора се носеха гласовете на семейството ни — звънливият смях на Мор се извисяваше над дълбокия баритон на Касиан.

След като нарязах купчина топли филии, пророних:

— Неста още е част от семейството ни.

— Така ли смяташ? — Илейн разряза следващия хляб. — Определено не се държи подобаващо.

Прикрих гримасата си.

— Случило ли се е нещо, като се видяхте днес?

Илейн не ми отговори. Просто продължи да реже хляба. Последвах примера й. И аз не обичах хората да ме притискат. Затова нямаше да притискам нея.

Нарязахме хляба безмълвно, после се заехме да пълним платата с прясно приготвената от Нуала и Серидуен храна. Близначките се бяха обгърнали в по-гъсти сенки от обичайното, навярно за да ни осигурят поне някакво чувство за уединение. Благодарих им с поглед, но и двете поклатиха глави. Нямаше нужда от благодарности.

Прекарваха повече време с Илейн, отколкото аз самата. Познаваха настроенията й, потребностите й.

Чак когато с Илейн понесохме първите чинии по коридора към трапезарията, сестра ми реши да проговори:

— Неста каза, че не иска да идва за слънцестоенето.

— Хубаво.

Само че нещо се сви в гърдите ми.

— Каза, че не иска да идва за нищо. Никога.

Спрях и погледнах болката и страха, превзели очите на Илейн.

— Обясни ли защо?

— Не. — Гняв. По изражението й се четеше и гняв. — Каза просто, че… Каза, че нейният живот бил отделен от нашите.

Да го заяви пред мен е едно. Но пред Илейн?

Въздъхнах. Ароматът на градински чай и лимон от платото с печено пилешко, което носех, навлезе в носа ми и коремът ми закъркори.

— Ще говоря с нея.

— Недей — предупреди ме безизразно Илейн и продължи напред по коридора. Над раменете й като сенките на Азриел се понесе пара с ухание на розмарин от платото с печени картофи в ръцете й. — Няма да те послуша.