Двор от скреж и звездна светлина

Въпреки това не можех да кажа, че му съчувствам.

Съчувствах само на Люсиен, задето отново беше принуден да му служи за приятел.

Преметнах глезен през коляно и се облегнах в креслото.

— Подочух, че не пазиш границите си.

Кратко мълчание. После Тамлин махна към вратата.

— Да виждаш стражи наоколо?

Дори те го бяха изоставили. Интересно.

— Фейра добре си е свършила работата, а?

Зъбите му просветнаха в сумрака и в очите му припламна искра.

— С твои напътствия несъмнено.

Усмихнах се.

— О, не. Сама се е справила. Голяма умница е.

Тамлин вкопчи пръсти в извитата странична облегалка на креслото си.

— Мислех, че Великият господар на Двора на Нощта не обича да се хвали.

Този път не се усмихнах.

— Сигурно очакваш да ти благодаря, задето си помогнал в съживяването ми.

— Убеден съм, че от теб, Рисанд, мога да очаквам благодарност точно колкото мога да очаквам пламъците на ада да замръзнат.

— Колко поетично!

Той изръмжа тихо.

Толкова беше лесно. Твърде лесно се подвеждаше, твърде лесно се палеше. И макар че си напомних за Стената, за така нужния ни мир, казах:

— Няколко пъти спаси живота на другарката ми. Вечно ще съм ти признателен за това.

Знаех, че тези две думи ще попаднат право в целта. Другарката ми.

Удар под кръста. Аз имах всичко — всичко, за което бях мечтал, за което бях умолявал звездите.

Той нямаше нищо. Беше получил всичко и го беше пропилял. Не заслужаваше съжалението ми.

Не. Сам си беше виновен за този празен живот. За всяка празна стая, за всяка плетеница от тръни, за всяка вечеря, която сам трябваше да улови.

— Тя знае ли, че си тук?

— О, да.

Погледът й вчера, когато я поканих да ме придружи, ми даде отговора й още преди да го изрече на глас: не искаше да вижда елфа срещу мен никога повече в живота си.

— Също така — продължих, — остана не по-малко възмутена от мен, когато разбра, че не браниш границите си.

— Откакто я няма Стената, ще ми трябва цяла армия, за да ги браня.

— Може да се уреди.

Тамлин изръмжа тихо и по пръстите му проблеснаха върховете на остри нокти. Продължих спокойно:

— Моята пасмина, както наричаш воините ми, се би във войната, която ти помогна да се случи. Ако имаш нужда от стражи, ще ти ги осигуря.

— За да пазят човеците от нас? — подхвърли злобно той.

Ръцете ме сърбяха да го стисна за гърлото. Около върховете на пръстите ми започваха да се увиват сенки, предвестници на хищническите нокти, които щяха да се покажат всеки момент.

Ненавиждах тази къща. Ненавиждах я още откакто стъпих в нея онази нощ, когато Дворът на Пролетта проля реки от кръв заради дълг, който никога нямаше да изплати докрай. Заради два чифта криле, закачени на стената в кабинета.

От Фейра знаех, че Тамлин ги е изгорил отдавна. Но нямаше значение. И той бе присъствал онзи ден.

Беше казал на баща си и братята си къде ще ме чакат сестра ми и майка ми. И не им беше помогнал, докато са ги изтезавали.