Кралица на въздух и мрак [bg]

Пък и беше съсипана от загубата на сина си. Не беше престанала да го издирва, но нямаше особена надежда. Пътуването между световете не беше магия, която феите разбираха добре.

Завесата от златно кадифе, която закриваше входа на тронната зала, прошумоля, за да пропусне Фъргюс. Напоследък лицето му вечно имаше кисело изражение, откакто мястото му на неин фаворит бе заето от Адаон. Сега обаче върху него беше изписано нещо повече от вкиснатост. Сега там се четеше повече от тревога.

— Милейди, имате посетители.

Кралицата се понадигна в стола си, така че да покаже бялата си копринена рокля, впита и паяжинена, в най-благоприятна светлина.

— Кралят на тъмните феи?

— Не — отвърна Фъргюс. — Ловец на сенки. Джейс Херондейл.

Кралицата присви очи насреща му.

— На Джейс Херондейл му е забранено да стъпва в тронната ми зала. — Последния път, когато го беше направил, едва не я бе намушкал. Безотговорно бе от страна на Фъргюс да забрави подобно нещо. — Добре ли се чувстваш, Фъргюс? Защо не го отпрати?

— Защото мисля, че ще искате да го приемете, милейди. Той предаде оръжията си доброволно и освен това… не е сам.

— Надявам се да си заслужава времето ми, Фъргюс, или ще изгубиш втората си спалня. — Тя махна сърдито с ръка. — Нека влезе, но ти се върни и остани на пост.

Фъргюс излезе, а кралицата си помисли дали да не накара Джейс да бъде накълван от пиксита, но беше прекалено голямо усилие и щеше да подразни ненужно новото нефилимско управление. Говореше се, че бяха сложили Алек Лайтууд на власт (за което можеше само да се съжалява, тъй като тя не го харесваше, откакто беше убил Мелиорн, един от най-добрите й рицари), а той едва ли щеше да прости, ако причиняха нещо такова на най-добрия му приятел.

Може би именно затова беше дошъл? Да сключи съюз? Тази мисъл едва й беше хрумнала, когато завесата прошумоля отново и Фъргюс се върна, съпровождайки двама души, единият от които беше облечен в дълги одежди, с ниско спусната качулка.

Другият беше Джейс Херондейл, но не онзи Джейс Херондейл, когото тя познаваше. Онзи Джейс беше красив така, както бяха красиви ангелите: този Джейс беше по-възрастен и изпит. Все още бе красив, но с красотата на гранитна канара, поразена от мълния. В очите му нямаше нищо меко, мускулите му бяха като на възрастен, у него не бе останала и следа от нещо детско. Излъчваше тъмна светлина, сякаш където и да отидеше, носеше със себе си миазма от зла магия.

— Мечовете му са у мен — рече Фъргюс. — Мисля, че ще искате да ги видите.

Той ги остави в краката на кралицата. Един по-голям меч, върху чието тъмно сребърно острие имаше звезди, а дръжката и ефесът му бяха позлатени. По-малкият бе от черно злато и адамас, със звезди, минаващи по средата му.

— Хеосфорос и Фосфорос — каза кралицата. — Но те бяха унищожени.

— Не и в моя свят — рече Джейс. — В Туле са живи много неща, които тук са мъртви, и много неща, които са живи в твоя свят, кралице, са мъртви в моя.