Диамантен меч, дървен меч [bg]

Снежецът бързо се превърна в лека виелица, но подир пладне слънцето плахо показа лика си през рехавите облаци. Зимата бе настъпила.

Войската на Каменния престол стоеше в плътна фаланга на около миля от разгънатия строй на два легиона - крайграничните Дванайсети и Четиринайсети, подсилени с градско опълчение, което възлизаше на още шестнайсет пълни кохорта.

Възрастният легат не се съмняваше в победата - имаше двайсет и четири хиляди меча срещу непълни пет хиляди секири.

Но годините го бяха научили да не подценява противника. Може би това бе пореден бунт на самозабравили се фанатици от иначе послушното подземно племе. Но дори загубилите разсъдъка си джуджета се славеха като корав и упорит народ. Легатът си даваше сметка, че дори малоброен, хирдът е опасен враг. Здравите доспехи щяха да предпазят джужешкия строй от градушка арбалетни болтове. Да се разкъса стоманената фаланга бе възможно само с тежки катапулти и балисти, които можеха да мятат тежки каменни блокове и обковани с желязо островръхи талпи. Командирът щеше да е щастлив, ако имаше подкрепата на някой-друг вълшебник, но уви - за първи път от векове насам маговете не само че липсваха, но и бяха от другата страна на барикадата. Е, поне не помагаха на кръвожадните бунтовници, разказите за изстъпленията на които бяха предизвикали буря от страх, негодуване и гняв всред легионерите.

Затова легатът не бързаше да атакува. Да хвърля напред хората си без поддръжка на чародеи, бе все едно да полива каменна стена с вода - като в случая водата щеше да бъде заместена с човешка кръв. На всичко отгоре конницата се разполагаше на югоизточната граница на Империята, в степите. Легатът пък не разполагаше с достатъчно ездачи-стрелци, за да изтощи с безконтактни атаки противника, след което да прати пехотинците да довършат разгрома.