Диамантен меч, дървен меч [bg]

Луната бе преполовила небесния си път. Звездният небосвод се въртеше бавно над самотния хълм една миля встрани от мелиинския друм.

Шестима джуджешки чародея извършваха магически ритуал.

Драгнир беше неспокоен. Диамантеният меч внуши на Пазителите си да се отбият от главния път. Оръжието усещаше чужда магия и яростно търсеше врага си. Но видим враг нямаше.

Военният съвет реши да помогне на светинята с магия.

Хирдът зае позиция за отбрана там, където Драгнир предизвикваше у пазителите най-силен отглас на гняв и безсилие.

Чародеите сплитаха сложни заклинания в центъра на широкото каре - точно на върха на невисока бабуна, която надали можеше да се нарече хълм. Воините стояха нащрек.

Полугласно се чудеха какво ли се беше случило. Може би най-сетне Небесната дъга бе решила да даде честен бой на подземния народ? Или се готвеше да стовари пред носа на пещерните воини цял легион, пренасяйки го през вълшебните си проходи от далечните воински лагери? Още по-добре! Най-сетне достойна за сeкирите сеч! Само бягаха тези хумануси! И то така, че победите взеха да им нагарчат, понеже битките приличаха на касапница. Що за слава можеше да се спечели в такива сражения?!

Или бе... древният враг? Вероятно проклетите Дану крояха някакви коварни планове, но Драгнир ги усещаше?

Чародеите всичко ще разберат, братя. Малко търпение. А засега... използвайте времето за почивка. Телата ви са силни с духа на Диамантения меч, но кожените ремъци на броните се протриват, бойните брадви се нуждаят от заточване.

Сидри пръв заподозря, че става нещо нередно. Под хълма, дълбоко в земята се размърда нещо, затворено в каменен ковчег. Бе нова, непозната сила, досега спяла в прастара гробница.

Джуджето се стресна и подскочи. Беше задрямал. Озърна се към хълма.

Диамантеният меч, изваден от скинията, сияеше и светлината му се стичаше към земята, попиваше в пръстта и слизаше надолу, надолу, надолу...

Сидри закрещя. Изведнъж ясно видя какво се намира под хълма - кръгла крипта, облицована с дървени трупи, камари сухи скелети... и ужасяваща твар, която чупеше саркофаг от гранит, сякаш трошеше сирене.

Предупреждението закъсня.

Черната земя на върха на хълмчето пръсна нагоре като течна кал и погълна чародеите, а после оттам се измъкна невиждано и противно чудовище.

Черни криле. Опашка с шипове. Туловището като на хуманус, но без ръце. Рибешка муцуна. Чифт светещи алени очи.

Сидри нe чакаше. Втурна се с невероятна, непостижима за джудже бързина - натам, накъдето гнусната опашка на гадината се протягаше към изтървания Драгнир.

Дрехите му пламнаха, но той не спря, дори не забеляза. Успя да достигне Диамантения меч, грабна го и презглава се търкулна надолу по склона. По чудо не се посече сам върху острите ръбове на светинята. Подире му изплющя отровното жило, но Пазителите на меча вече се катереха на помощ чудовището улучи тях. Викове и удари, удари и викове. Сидри продължаваше да бяга с меча в ръце.