Тревожна кръв [bg]

Държа ръката ми на влизане, а като се събудих, тя беше там – промълви Глория и от тъмните ѝ очи бликнаха сълзи, а тя бързо ги изтри с длан. – Като бях готова да си ида у дома, отведе ме с такси до края на улицата на баба и дядо. Даде ми заръки как да се погрижа за себе си... Аз не бях като Марго – с пресекващ глас продължи Глория. – Не смятах постъпката си за нещо редно. Четиринайсети септември: надали и година е минала оттогава, в която на тази дата да не си мисля за онова бебе.

Когато след няколко дни се върнах отново на работа, тя ме повика в кабинета си, попита ме как се чувствам, после каза: „Глория, сега трябва да бъдеш смела. Останеш ли с Лука, това ще се случи отново. Трябва да ти намерим работа някъде далече от Лондон и да се погрижим той да не узнае къде си заминала“. Каза още нещо, което запомних завинаги: „Ние не сме определяни от грешките си, а от начина, по който ги поправяме“.

Само че аз не бях като Марго – повтори пак Глория. – Не бях смела, не можех да си представя да оставя баба и дядо. Престорих се, че се съгласявам, но десет дни след аборта отново спях с Лука, не защото исках, а защото не виждах друг избор. И тогава – пророни Глория, – около месец след посещението ни в клиниката, се случи. Марго изчезна.

В близост до Глория се чу приглушен мъжки глас. Тя се обърна към вратата зад себе си и каза:

– Non, c’est toujours en cours![4]

После се обърна към компютъра и избъбри:

– Pardon. Тоест извинете.

– Госпожо Жобер... Глория – заговори Страйк. – Може ли да ви върнем към деня, в който Марго изчезна?

– Целия ден ли?

Страйк кимна. Глория бавно си пое дъх като човек, който се кани да скочи в дълбока вода, после подхвана разказа си.

– Сутринта беше съвсем нормална. Всички бяха там освен Уилма, чистачката. Тя не идваше в петък. Помня две неща от пред­обеда: с Джанис се засякохме в бокса при чайника и тя заговори как скоро на екран ще излезе продължение на „Кръстникът“. Престорих се на развълнувана, но си мислех как по-скоро ще пробягам два километра, отколкото да отида да го гледам... Айрийн излъчваше силно самодоволство, защото Джанис тъкмо бе ходила на среща с мъж, с когото Айрийн отдавна се опитваше да я събере. Айрийн беше странна по отношение на Джанис – отбеляза Глория. – Уж бяха големи приятелки, а зад гърба ѝ говореше, че била мъжемелачка. Все подмяташе как Джанис трябвало да си знае мястото и не да чака някой като Джеймс Каан да дойде, че да се залюби с него, защото като самотна майка не била много желана партия. Айрийн бе на мнение, че най-доброто, на което можела да се надява Джанис, бил онзи мъж, дето работел при нейния Еди, а от това, което се чуваше за него, изглеждаше доста простоват. Айрийн му се присмиваше как все нещо не бил доразбрал. Спомням си, че бяхме натоварени и тримата лекари ту влизаха в кабинетите си, ту се показваха да викат нови пациенти. Не помня нещо необичайно от следобеда с изключение на това, че Айрийн си тръгна по-рано. Твърдеше, че имала зъбобол, но на мен ми се видя като кръшкане. Нямаше вид като да изпитва болка, докато злословеше за любовния живот на Джанис. Знаех, че Марго има среща с приятелката си в пъба по-късно. Каза ми го, защото си беше оставила в хладилника увита във фолио поничка, и ме помоли да ѝ я занеса, преди да приеме последния си пациент, че да я зареди със сили. Много обичаше сладко. В пет часа все бъркаше в кутията с бисквити. Но метаболизмът ѝ бе такъв, че никога не качваше килограми, беше пълна с нервна енергия. Спомням си поничката, защото, когато ѝ я занесох, я попитах: „Защо просто не изяде онези шоколадови бонбони?“. Имаше една кутия, която бе извадила от кошчето за боклук май предишния ден. Още бяха в целофана си, не бяха мръсни. Някой ѝ ги беше пратил...