Диамантен меч, дървен меч [bg]

Не.

Владетелят не се изненада от отговора. Разбира се. Тази девойка нямаше да се остави да бъде купена. И нямаше да спре, докато не си отмъсти - особено сега, когато човешкият вожд още няма наследник. Само смъртта можеше да я откаже да продължи пътя си...

Изведнъж огледалата се замъглиха, цялата стаичка изчезна.

Императорът стоеше посред коларски път. И беше ден. Бели петна на първия сняг, ласкаво зимно слънце. Не чувстваше тялото си, бе само безплътен взор, невидим наблюдател. Какво виждаше -минало, бъдеще? Над кулата на Кутул още тегнеше нощта. Може би ставаше дума за място далеч на изток?

До малко порутено ханче стоеше фургон с избеляло платнище, върху което пишеше с червена боя "Цирк Кицум,

Нодлик и съдружници". На капрата седеше момиче.

Беше ТЯ.

Парцалива, отслабнала, с отнесен взор. Притискаше към гърдите си продълговат предмет, увит в зебло. Зеблото беше прозрачно.

Девойката Дану държеше нещо, което излъчваше мека златиста светлина - есенни листа върху вълшебни клони...

"Дървеният меч! - възкликна Императорът. - Разбира се!

Когато Братята получат свобода... Двата меча ли е имало предвид древното предание - Дървения Имелсторн и Диамантения Драгнир?"

Повелителят се взря в чудодейното оръжие на вековния човешки враг. В лицето му плисна разяждащата омраза на меча.

Омраза, ферментирала от поколение на поколение. Омраза към всичко, свързано с хуманусите. Омраза, която не знаеше граници и пощада.

С онемяла душа Императорът се отдръпна малко назад.

"Все пак един меч и един боец... ще се справя. Зад гърба си имам хиляди легионери, опълчение... Но нима ще трябва да я убия отново?! Добре, все пак, че е сама..."

Човекът и държавникът в него се бяха вкопчили в непримирима борба.

"Добре, че е сама"

"Пак ли трябва да я убивам?!"

"Добре, че е сама..."

Не е.

Магическото огледало бе наистина силен инструмент. То обърна взора на императора встрани от фургона.

Това, което видяха очите на владетеля, разтърси вкопчилите се в схватка сърце и разум и решиха еднозначно кой се оказа победител.

Право срещу ханчето вървяха въоръжени Дану. И опъваха големите си лъкове. Стрелите им литнаха - огледалото проследи полета им - и се забиха в група хора, които бягаха, за да се спасят от ненадейно появилите се стари врагове. Писъци.

Императорът стисна зъби.

Някъде на изток загиваха негови поданици.

- Ахата! Ахата! Какво правят тия гадове! - закрещя Кицум,

като разтърси девойката за рамото. - Стрелят по женорята и хлапетата! Гледай, гледай, запалиха онази къща! Хвърлят старци в огъня! Съвземи се. Ахата, Сеамни! Озапти ги, моля те!

Ахата с мъка отвори очи. Пред погледа й все още стоеше висок тъмнокос юноша с изсечен върху нагръдника на бронята му василиск. Имаше приятно лице, но бе твърде блед. И в очите му... в очите му имаше болка. И стара вина. Тези очи търсеха нея, Сеамни Оектакан, не просто една робиня Дану, не просто коя да е жена или девойка в целия познат свят. Кой знае защо от призрачния поглед на непознатия младеж белегът на шията й се затопли и я засърбя.