Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Щом стигнаха последната чайна от задната страна на преградата, Джотаро попита:
— Оцу, какво значи „Фуген“?
— „Фуген“ ли?
— Да. Там по-назад, пред чайната, някакъв монах те посочи и каза, че си приличала на Фуген върху кравата. Какво ще рече това?
— Сигурно е говорил за бодхисатвата Фуген.
— Това е бодхисатва, дето язди слон, нали? В такъв случай аз трябва да съм бодхисатвата Монджу. Те винаги вървят заедно.
— Много лаком Монджу си ти, трябва да ти кажа.
— Бива ме колкото за такава ревлива Фуген като теб.
— О, така ли ми говориш?!
— А защо Фуген и Монджу все са заедно? Нали не са мъж и жена.
Нарочно или не, Джотаро пак се връщаше към старата тема. Слушала много за това, докато живееше в Шиподжи, Оцу можеше да му отговори доста подробно, но отвърна само:
— Монджу олицетворява мъдростта, а Фуген — богоугодните дела.
— Спрете!
Гласът беше на Матахачи и дойде иззад тях.
„Страхливец такъв!“, помисли си Оцу и й прилоша от отвращение. Извърна се и студено го изгледа.
Матахачи дръзко отвърна на погледа й, но чувствата му бяха по-объркани от всякога. В Накацугава ставаше дума за чиста ревност, но след това той продължи тайно да наблюдава Мусаши и Оцу. Щом забеляза, че вървят разделени, изтълкува това като опит да заблудят околните и си представи как докато са сами, помежду им стават всякакви възмутителни работи.
— Слизай! — нареди той.
Загубила дар слово, Оцу впери очи в главата на кравата. Чувствата й към него веднъж завинаги бяха преминали в омраза и презрение.
— Хайде, жено, слизай!
Макар да гореше от възмущение, тя хладно отвърна:
— Защо? С теб нямам работа.
— Тъй ли? — изръмжа Матахачи заплашително, като я хвана за ръкава. — Ти може да нямаш работа с мен, но аз с тебе имам. Слизай!
Джотаро пусна въжето и извика:
— Остави я на мира! Щом не иска да слезе, да не е длъжна?
Протегна ръце право напред и блъсна Матахачи в гърдите.
— Какво си мислиш, че правиш, копеленце такова? — Загубил за миг опора, Матахачи намести крака в сандалите си и заплашително повдигна рамене. — Стори ми се, че съм ти виждал грозното лице някъде. Ти си онзи уличник от пивницата в Китано.
— Да, и сега знам защо там препивахте до оглупяване. Живеехте с някаква стара кучка и не ви стискаше да й се опънете за нищо. Не е ли точно така?
Джотаро не би могъл да намери по-болезнено за Матахачи място.
— Сополанко такъв!
Матахачи понечи да го улови за яката, но Джотаро приклекна и излезе от другата страна на кравата.
— И ако съм сополанко, то вие тогава какъв сте? Сополивец! Да ви е страх от жена!
Матахачи бързо се метна покрай кравата, но Джотаро пак се мушна под корема на добичето и излезе от другата страна. Това се повтори три или четири пъти, преди Матахачи най-сетне да успее да се вкопчи в яката на момчето.
— Е, сега само го повтори още веднъж.
— Сополивец! От жена го е страх!
Дървената сабя на Джотаро беше изтеглена едва наполовина, когато Матахачи го улови здраво и го прати доста встрани от пътя в някакъв бамбуков храсталак. Момчето се приземи по гръб в едно поточе, зашеметено и едва на себе си.
Докато се съвземе достатъчно, че да успее да пропълзи като змиорка обратно до пътя, беше вече твърде късно. Кравата тежко тупкаше в прахта, Оцу още стоеше на гърба й, а Матахачи тичаше напред с въжето в ръка.
— Копеле! — простена Джотаро, уязвен от собствената си безпомощност.
Премного зашеметен, за да се изправи на крака, той остана да лежи, като кълнеше и проклинаше.
На един хълм, около четвърт час по-напред, Мусаши бе спрял да почине и нехайно се питаше дали облаците се движат или, както му се струва, постоянно висят между връх Кома и широките поли под него.
Стресна се, сякаш от някакво безсловесно предупреждение, разтърси рамене и се изпъчи.
Умът му всъщност беше зает с Оцу и колкото повече мислеше за нея, толкова по се ядосваше. И срамът, и негодуванието му бяха отнесени в завихрения въртоп под водопада, но с течение на дните съмненията упорито се връщаха. Дали не беше грешно да й се разкрива така? Защо тя го отблъсна и побягна от него, сякаш го е презряла?
— Да я оставя ли сега? — каза си той на глас.
Разбираше обаче, че само заблуждава сам себе си. Казал й беше, че щом стигнат в Едо, тя може да учи това, което е най-добро за нея, докато той ще следва своя си път. В това се съдържаше едно обещание за по-далечно бъдеще. Тръгна от Киото заедно с нея. Отговорен е да остане с нея и сега.
„Какво ще стане с мен? Щом се съберем, какво ще стане с моята сабя?“ Вдигна поглед към планината и прехапа език, засрамен от своята дребнавост. Видът на големия връх го смири.