Сборник "Войните на Амтрак"
- Автор: Тили Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Войните на Амтрак"». Краткое содержание книги:
Съдържание:
1. Облачен воин (Перевод: Георги Стоянов)
2. Първото семейство (Перевод: Георги Стоянов)
3. Майсторите на желязо (Перевод: Георги Стоянов)
4. Кървавата река (Перевод: Георги Стоянов)
За Джоди Казан и Дейв Келсо, които заедно с тридесет други ренегати бяха пленени и продадени от племето М’Кол, облекчението отново да са на твърда земя надвишаваше лошото третиране от страна на пазачите. Като всички трекери, Джоди беше тренирана да преодолява физическото насилие и оскърбленията, но продължителното пътуване по море и омаломощаващата морска болест бяха кошмар с напълно ново измерение. Цели десет дни тя и другите седяха сгушени един до друг на тресящата се палуба на кораба, слушаха боботещия тътен на колелото и се редуваха да повръщат в едно дървено ведро. Винаги, когато се падаше на Джоди да го изпразни в безкрайната развълнувана сиво-синкава пустош, която ги заобикаляше, тя се чувстваше болезнено изкушена да последва съдържанието на ведрото през борда.
Викаха ги един подир друг за разпит. Въпросите бяха подробни и обхващаха всичко, от име, ранг, номер и техническа квалификация до оперативните възможности на ешелоните и условията в попътните станции и подземните дивизионни бази.
Разпитите за установяване на факти се провеждаха със същата изчерпателност като онези след приключване на акция, на които Джоди беше присъствала, но методите на майсторите на желязо за съхранение на информация бяха направо от каменната ера. Всички въпроси се превеждаха на бейсик за ренегатите; отговорите им се превеждаха на непонятен език и педантично се записваха с четчица и някаква черна течност от един съсухрен чиновник върху жълтеникави листа, наподобяващи пластифилм. Знаците на динките бяха също така неразбираеми, както и звуците, които издаваха, но на Джоди й беше много интересно. Това може и да беше безумен начин да се запазват думите им, но старият човек със сигурност беше майстор на писането с четчица.
Вързаха плочки на къси цветни ленти на десните им ръце — и само на Джоди и Келсо бяха сини. Като летци те винаги се бяха смятали за нещо по-специално, но мисълта, че сега се различават от приятелите си, беше обезпокоителна.
От пристанището на Кари-варан почваше живописен път, който ги преведе през страната по система от шлюзове и канали. Това беше краят на принудителното им бездействие. Мютите и трекерите бяха разпределени в работни групи и ги подкараха по трапа да помагат при отварянето на вратите на шлюзовете и после да теглят огромните кораби. Джоди си помисли, че корабите могат да маневрират и със собствена парна тяга, но че с тегленето им майсторите на желязо привеждат новата партида „гастарбайтери“ във форма.
Онези, които не теглеха въжета или не вдигаха вратите на шлюзовете, бяха разделени на малки групи и ги накараха да бягат от носа до кърмата, докато не направиха десет обиколки на палубата. Джоди и другите тичаха дванадесет пъти за двата дни и половина — колкото продължи пътуването от Кари-варан до вътрешното пристанище на Пи-саба. Заради веригите около китките и глезените тичането не беше нито лесно, нито приятно, но им даваше възможност да дишат така необходимия им свеж въздух и да погледат света, от който скоро щяха да станат част.
Трите кораба стигнаха Пи-саба приблизително четири часа преди залез-слънце. По реката имаше голямо движение. Освен няколкото по-малки парни кораба с колела Джоди видя и баржи с квадратни платна, плиткогазещи фериботи и малки рибарски лодки. Стълбове тъмен сив пушек се издигаха в небето от една площ, където, изглежда, имаше големи огньове. Накрая колелата на кораба се завъртяха по-бавно, спряха, след това се завъртяха в обратна посока. Хвърлиха въжета, групи чакащи мъже ги завързаха за кнехтовете и след много суетня и викове корабите опряха дървения кей.
Това беше сигнал за цяла орда бели превръзки и раболепни мютски надзиратели да се развилнеят — те тичаха по затворената палуба, удряха с тояги гърбовете на човешкия товар и крещяха всички да се строят в групите си.
Корабите трябваше да се разтоварят, така че свалиха веригите от китките им. На търговския пункт провериха всички стоки по табелките им, после робите ги отнесоха в складове с каменни стени и странни наклонени покриви.
Единствените надземни постройки, които Джоди беше виждала, преди да дойде в Ни-Исан, бяха почти безличните бункери на попътните станции и отблъскващите работни лагери с техните кули, вентилационни врати и метални клетки и приличащите на крепости рампи за достъп на места като форт Никсън/Уърт. Никога не беше виждала сгради с конструкция отпреди Холокоста — в този случай неколкостотин години, — видеоархивите, до които имаше достъп с идентификационната си карта, не съдържаха такива записи.