Червения рицар
- Автор: Камерън Майлз
- Серия: Синът на предателя #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Червения рицар». Краткое содержание книги:
Навън беше тихо. Овцете блееха, кравите мучаха, а гласовете на посетителите на хана бяха приглушени, като клокоченето на далечен поток.
Капитанът започна да настройва арфата. В основата ѝ, точно където очакваше, откри перце и хитро изработен ключ за струните.
„Дай на мен — обади се Хармодий. — Това е просто математика.“
Той почерпи сила, направи заклинание и струните го попиха.
„Осмократното правило, въплътено в струни“ — рече мъртвият маг.
„Благодаря — отвърна капитанът. — Никак не обичам да настройвам арфи.“
После се разходи из двора, изсвири една проста мелодия — първата, която беше научил — и се върна в хана.
Щом влезе, хората замлъкнаха, а той седна при Гавин и изсвири няколко простички песни. Щом започна „Имало един прочут оръженосец“, всички запяха. После изпълни „Зелени ръкави“ и „Прелест над водата“. От време на време грешеше, но публиката не му се сърдеше.
— Изсвирете нещо като за танци! — извика една млада вдовица.
Капитанът се канеше да признае, че не знае никакви танци, но Хармодий го спря.
„Позволи на мен.“
Пръстите на Червения рицар бавно започнаха да подръпват струните и из стаята се разнесоха звуците на жига, първо по-бавно, а после — все по-бързо и по-бързо, превръщайки се в хоро, а след това — в танц от Хълмовете, едновременно тъжен и див…
Капитанът гледаше как пръстите му вилнеят по струните и не беше никак доволен, но музиката не секваше, все по-жива и по-жива, докато мъжете се отказаха, а жените продължиха. Полите им се вееха, оголвайки белите им крака, а те потропваха и въртяха глави. Накрая Маг пъргаво скочи и се включи в кръга.
Арфата се загря под дланите му, а Сара Лохлан подскачаше като дива сьомга. Маг се завъртя, а една от слугините направи пирует сред вихрушка от фусти и поли. Мъжете диво заръкопляскаха, а арфата в ръцете му замлъкна и капитанът отново пое контрол над тялото си.
„Ех — въздъхна Хармодий. — Бях забравил какво е.“
„Моля те, старче, това да не се повтаря.“
Докато капитанът се опитваше да овладее дишането си, хората се тълпяха наоколо му и го тупаха по гърба.
— Бога ми — каза ханджията, — свирите като обладан от зъл дух.
По-късно, когато мъжете и жените излязоха по двойки, когато Маг си отиде в стаята със светнали очи, когато всички успяха да поздравят Ранълд, а най-хубавата сервитьорка в хана се настани в скута на сер Алкеос, капитанът пак излезе навън, застана под звездите, заслуша се в мученето и потропването на кравите и им изсвири „Зелените тръстики“.
Хармодий изсумтя.
На сутринта яхнаха конете и потеглиха на север. Изглежда никой от другарите му нямаше махмурлук, а домакинът им го изненада, възсядайки хубав ездитен кон с потекло, не по-малко източно от това на неговия.
Ханджията му кимна.
— Чудесно свирите, милорд, няма грешка.
Капитанът се поклони.
— А вашият хан е един от най-хубавите, които съм посещавал — рече той. — Бих могъл да живея тук.
— Първо ще трябва да научиш още няколко песни — рече Гавин.
— Идваш да се срещнеш с дракона ли? — попита Ранълд.
— Това ме засяга толкова, колкото и Том — кимна ханджията и групата потегли.
Пътят беше хубав, широк колкото двама ездачи, застанали рамо до рамо и се виеше като змия между хълмовете. Деретата бяха влажни, а върховете — каменисти. Не бързаха, а и мостът се оказа разрушен, така че им трябваше половин ден да прекосят река Ъркил.
Ханджията помоли капитана да прати Тоби обратно в хана, за да съобщи новините.
— Прехраната ми зависи от този мост — рече той. — Тая работа не ми харесва.
Мостът изглеждаше така, сякаш е бил ударен с таран — напречните дъски лежаха наоколо, а от тежките дъбови греди бяха останали само трески.
Прекараха нощта в малка колиба край едно тихо ручейче — фермерът и семейството му се преместиха в хамбара, за да освободят леглата за благородниците. На сутринта капитанът им остави едно сребърно пени и след като хората му си похапнаха прясно кисело мляко, мед и орехи, ги поведе по пътя още по изгрев.
Докато се изкачваха все по-високо сред хълмовете, се натъкнаха на две тежки каруци, натоварени до козирката с трупи — цели окастрени дъбове, явори и орехи с прави като стрела стволове, по-високи от едър мъж с вдигнати ръце. Каруцарите ги пуснаха да минат, тъй като в долините работеха дървосекачи и те ги чакаха.
— Сигурно само така могат да преместят тези огромни дървета — презрително се изсмя Гавин.