Червения рицар
- Автор: Камерън Майлз
- Серия: Синът на предателя #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Червения рицар». Краткое содержание книги:
— Нося си ги от вкъщи — рече той, а капитанът сви рамене.
Брат му натика парче овъглен плат дълбоко в праханта и започна да удря огнивото в кремъка, докато се разхвърчаха искри. Парцалът се запали, той го пусна в гнездото от кора в ръката си и духна. Вдигна се дим, той духна отново — бавно, дълго и продължително — и пушекът се сгъсти. Капитанът се наведе и направи същото, Гавин подхвана след него и подпалките лумнаха. Той ги пусна върху съчките и двамата братя прибавиха още с бързи, точни движения.
Съвсем скоро огънят весело пращеше.
— Можехте просто да използвате магия — разсмя се Маг, — вместо да се фукате какъв майстор сте.
Гавин се намръщи, а капитанът се усмихна.
— Дълги години избягвах да използвам силата — обясни той и сви рамене. — Защо да я прахосвам сега?
Маг кимна с разбиране.
Свариха си чай с вода от езерото, хапнаха студено месо и легнаха да спят. Камъните по брега бяха мокри и студени, но накрая вълнената палатка и топлината на конете ги надви.
Пазеха на смени — капитанът пое среднощната и се настани на една скала високо над брега. Вятърът беше стихнал, заедно с него си беше отишъл и дъждът и рицарят се загледа в луната и хилядите звезди.
„Може ли да поговорим?“
„Не.“
„Затворил си вратата си и не отговаряш на Маг. Объркана е, а ти си свързан с нея. Магьосническият етикет изисква…“
„Не. — Капитанът погледна към езерото. — Махни се. Не съм си у дома.“
Главата го болеше.
На сутринта пиха топъл чай, ядоха царевични питки на жар, опечени от Маг върху един плосък камък и продължиха нататък. Конете бяха изморени и премръзнали и беше истинско чудо, че нито един не е заболял или окуцял след мразовитата нощ в планината. Тръгнаха нагоре по пътеката и прехвърлиха един зелен хребет в северния край на лоха, а после се спуснаха в плитка долина, пълна с торф и пресечена от натежалия от дъжд поток. Оттам продължиха по скалите в центъра ѝ и свиха два пъти, за да изкачат още един склон. Зеленината по хълмовете мамеше — наглед единственият безкраен хребет се оказа цяла поредица от отделни скали — всяка се сливаше с предишната в сивкавата светлина.
Ханджията поклати глава.
— Последния път изглеждаше различно — каза той.
Ранълд се разсмя.
— Никога нищо не се повтаря, а, ханджийо?
Мъжът сви рамене.
— Идвам едва за втори път, Ранълд.
Том Лошия изръмжа.
— Аз пък никога не съм идвал. Хектор обаче разправяше, че всеки път било различно.
Изкачваха се все по-нагоре и по-нагоре. Прехвърлиха и следващия хребет, а слънчевите лъчи едва-едва прозираха през завесата от облаци. На върха на следващия, в една гънка в земята, видяха овчарска колиба. От ниския ѝ комин се виеше дим с миризма на торф, а вдясно от стените ѝ се простираха безкрайни кошари, сякаш всичко тук беше построено специално за овцете. Пътеката беше права като стрела и водеше от хълма право до вратата на колибата.
— Това са най-големите овце, които съм виждал — каза Алкеос, докато изтръскваше водата от косите си.
Подкараха конете по пътеката към каменната ограда и дървената порта с богато украсени железни панти. Капитанът се наведе, побутна я и я отвори.
В дъното на двора, скрита зад върха на хълма, се издигаше конюшня с единадесет прегради.
Капитанът се усмихна.
— Ще го приема като знак, че сме добре дошли — каза той.
Тухлената конюшня изобщо не подхождаше на околностите си.
— Познавам я — обади се Гавин. — Това е конюшнята на Дикън Пийл.
Той погледна към Ранълд, който кимна.
— В Харндън. Тъкмо си мислех за нея — топла, уютна… — каза червенобрадият великан и въздъхна.
Копитата на конете им зачаткаха по тухления под със сила, която капитанът не беше и сънувал. Хранилките бяха пълни с овес, подът — застлан с прясна слама, а в кофите имаше чиста вода.
Свалиха седлата на конете и разтовариха резервните. Капитанът изчетка новия си боен жребец и го покри с чула, преметнат точно до ръката му. Гавин и Алкеос го последваха заедно с ханджията и Ранълд. Том Лошия остана на прага с меч в ръка.
— Не ми харесва тая работа. Това е магия — заяви той и прокара палеца си по острието.
— Няма как да разрешиш проблема с меч, нали? — обади се капитанът и свали дисагите от едрия скопец на Том. — Успокой се.
Великанът обаче не помръдна от прага.
— Искам да му се види краят — каза той, а Ранълд отиде при него и го хвана за ръката.
— Така няма да стане, Том. Успокой се.