Червения рицар

Един по един капралите му докладваха, че ротата е готова да потегли. Наоколо им се събра малка тълпа, най-вече Ланторнови, Картърови и дузина търговци от Харндън, които бяха дошли да изпратят синовете и дъщерите си. С ротата потегляха Ейми и Кити Картър, перачката Лиз и старата Маг, която и преди двадесет години не беше изглеждала толкова млада. С нея беше и дъщеря ѝ Суки, чийто съпруг бе загинал по време на обсадата. Капитанът забеляза (при това два пъти), че тя се мотае с Том и реши да се осведоми по въпроса. Самият той търсеше едно-единствено лице сред тълпата, но така и не го откри. За миг много жени му заприличаха на нея. Твърде много.

Когато хората му се приготвиха, а слънцето се издигна толкова високо в небето, че сякаш се надсмиваше на намерението му да потегли, той вдигна ръка.

— Напред! — извика капитанът.

Заплющяха камшици, надигнаха се викове и фургоните потеглиха. Джералд Рандъм им махаше от стената, а Жан дьо Вреи ги наблюдаваше безмълвно. Абатът отдаде чест, а жените се разплакаха.

Кралят стоеше сам в северната кула и гледаше как кортежът тръгва на изток. Ръцете му трепереха, а кралицата го наблюдаваше от двора и се чудеше какво не е наред.

Една млада монахиня коленичи пред високия олтар в параклиса и изправи гръб, а на километър от крепостта капитанът се натъкна на ловеца си, който седеше безмълвно на коня, спрял на един завой. Трябваше му известно време да осъзнае къде се намираха.

— Така и не пипнахме човека, убил онази монахиня — каза Гелфред. — Това ми е като трън в очите. Искам справедливост.