Червения рицар

— Да — призна сер Алкеос.

— Както и негов братовчед — продължи капитанът.

— О? Значи знаете? — въздъхна мореецът.

— Досетих се. Колкото до произхода ми…

Сер Алкеос се наведе напред.

— Да?

— Той не ви засяга, месир. Ясно ли е?

Сер Алкеос не трепна.

— Хората ще говорят.

— Нека говорят.

Маг сложи ръка на масата и събра картите — големи, квадратни и прекрасно изрисувани.

— Хората ви гледат, господа. Изглеждате така, сякаш всеки миг ще извадите камите.

Алкеос допи пивото си.

— Бирата прави хората меланхолични — каза той. — Да поръчаме вино и от моя страна всичко ще бъде наред.

Капитанът кимна.

— Не исках да се държа като докачливо копеле, но съм точно такова.

Алкеос кимна и подаде ръка.

— Признавам, че за мен важи същото. И аз съм копеле.

Очите на капитана се разшириха и той стисна подадената му ръка.

— Благодаря ви, че ми казахте.

Алкеос се разсмя.

— Досега никой не ми е благодарил, че съм копеле — каза той и се обърна към Маг. — Желаете ли аз да разбъркам картите?

Тя поклати глава.

— Вие богаташите — започна шивачката, — нима си мислите, че това има значение? Какво, че сте копелета? Я се погледнете — вижте си златните пръстени, хубавите мечове, вълнените жакети за петдесет леопарда, прекрасните коне. За бога, знаете ли какво има един бедняк?

— Родители? — налучка Алкеос.

— Глад — отговори Маг.

— Божията благословия — рече капитанът.

В този миг се върна Гавин. Сякаш сияеше и изглеждаше развеселен, очите му светеха.

— Хубав хан, май не съм виждал по-хубав. Погледнете онова момиче — има червена коса! Червена! През целия си живот не съм виждал толкова много червенокоси хора на едно място. — Той се огледа. — Разправят, че кръвта им била по-гореща от нашата.

Маг се усмихна, пъхна ръка под шапката си и подръпна върховете на плитките си. Косата ѝ беше яркочервена.

— Наистина ли, рицарю? — каза тя.

Гавин се облегна назад и се разсмя. Капитанът се разсмя още по-гръмко, накрая прихна и Алкеос. Беше заразително.

Изведнъж ханът се изпълни с живот, сякаш смехът им беше някакъв сигнал. Влязоха Том и Ранълд и дойдоха при тях, а през вратата продължиха да нахлуват мъже и жени. Щом слухът за тях се разпространи, започнаха да прииждат местни селяни и овчари от Хълмовете, както и наемниците на ханджията. Накрая дойдоха един калайджия и един ковач с чираците си. Общата стая беше достатъчно голяма да побере всички.

Мъжете завикаха, че искат музика и се оказа, че Том пее изненадващо добре. Насред глъчката Гавин се обърна към капитана.

— Ти нали свиреше на арфа? — попита той.

Капитанът се намръщи.

— Не съм свирил от години и не искам да опитвам тук.

Ханджията обаче ги чу, свали една арфа от стената и му я връчи, а после накара всички да млъкнат със същата лекота, с която магьосник би направил заклинание.

— Сред нас май има човек, който умее да свири на арфа — каза той, а капитанът напсува Гавин под нос.

— Дайте ми малко време — каза той, когато стана ясно, че няма да го оставят на мира. Взе арфата и втората си чаша вино и излезе на двора в лятната нощ.