Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Трезвен, Матахачи с нищо не застрашаваше Коджиро. Щом си пийна, стана донякъде заплаха. Преди денят да е почнал да гасне, той вече показваше на всички колко много може да изпие, искаше още, говореше какви ли не неуместни неща и вадеше на показ всичко, от което е недоволен, накратко — стана съвсем досаден. Докато се катурне от препиване, се зазори, а дойде на себе си едва по пладне.
Заради дъжда предния следобед слънцето изглеждаше дори по-ярко. Думите на Мусаши още отекваха в главата на Матахачи и на него му се прииска да повърне всяка капка, която бе изпил. За щастие Коджиро още спеше в една от другите стаи. Матахачи се промъкна на долния етаж, накара жените да му дадат кимоното и бегом се понесе към Сета.
Червеникаво мътната вода под моста бе щедро обсипана с окапал черешов цвят от Ишиямадера. Бурята бе накъсала дивите лози и пръснала навсякъде жълти цветове.
След продължително търсене Матахачи попита в чайната, където му казаха, че мъжът с кравата чакал, докато заведението затворило за през нощта, след което отишъл в някаква странноприемница. На сутринта се върнал, но като не намерил приятеля си, оставил вързана за клона на една върба бележка за него.
Бележката, прилична на голямо бяло насекомо, гласеше:
Прощавай, че не мога да чакам повече. Настигни ме по пътя. Ще се оглеждам за теб.
Матахачи доста избърза по главния път Накасендо, който водеше през Кисо за Едо, но когато стигна в Кусацу, още не бе намерил Мусаши. След като мина през Хиконе и Ториимото, той взе да подозира, че се е разминал пътьом с него, а щом стигна прохода Сурибачи, половин ден остана да чака там, като през цялото време не сваляше очи от пътя.
Трябваше да излезе на пътя за Мино, за да си припомни думите на Коджиро.
„Да не би в крайна сметка да ме е излъгал?, запита се. Да не би Мусаши пък наистина не е имал намерение да дойде с мен?“
След като много пъти се връща по същия път и претърсва страничните отклонения, той най-сетне зърна Мусаши точно преди град Накацугава. Първо се въодушеви, но после, щом приближи достатъчно, за да види, че на кравата седи Оцу, ревността го завладя мигновено и изцяло.
— Какъв глупак съм бил — изръмжа, — още откакто това копеле ме придума да тръгна за Секигахара, та чак досега! Е, не може вечно да ме тъпче така. Някак ще му се отплатя за всичко — и то скоро!
Мъжкият и женският водопад
— Ух, ама жега! — възкликна Джотаро. — Никога преди не съм се потил така по планински път. Къде сме сега?
— Близо до прохода Магоме — каза Мусаши. — Това, казват, била най-тежката част от пътя.
— Е, това не знам, но вече съвсем ми дотегна. Ще се радвам, като стигнем Едо. Там има толкова много хора — нали така, Оцу?
— Има, обаче аз не бързам да стигна там. По-обичам да си прекарвам времето в пътуване по пуст път като този.
— Това е, понеже яздиш. Ако ходеше, щеше да мислиш по-иначе. Виж! Там има водопад.
— Хайде да си починем — предложи Мусаши.
Тримата тръгнаха встрани по една тясна пътечка. Цялата земя наоколо бе покрита с диви цветя, още влажни от утринната роса. Стигнаха до някаква изоставена хижа върху една канара с изглед към водопада и се спряха. Джотаро помогна на Оцу да слезе от кравата и после върза добичето за едно дърво.
— Мусаши, виж — обади се Оцу.
Сочеше една табела с надпис: „Меото но Таки“. Лесно беше да се разбере защо името е такова — „Мъжкият и женският водопад“, — тъй като скалите разделяха падащата вода на две части, от които по-голямата изглеждаше много мъжествено, а другата — тънка и нежна.
Буйният вир и бързеите под него вдъхнаха на Джотаро нов прилив на жизненост. Понесе се с подскоци, сякаш танцуваше, надолу по стръмния бряг и възбудено извика:
— Тук има риба!
След няколко минути добави:
— Мога да ги ловя! Хвърлих камък и една обърна корема.
Не след дълго гласът му, едва чут от рева на водопада, отекна откъм друга страна.
В сянката на малката хижа Мусаши и Оцу останаха да седят сред безбройните дъгички, образувани от светещото през мократа трева слънце.
— Имаш ли представа къде отиде това момче? — попита тя и добави: — Направо е невъзможно да се оправи човек с него.
— Така ли мислиш? На неговата възраст с мен беше по-лошо. При Матахачи пък беше точно обратното — много добре се държеше. Питам се къде ли е той. Тревожи ме далеч повече от Джотаро.
— Радвам се, че не е тук. Ако беше, трябваше да се скрия.
— Защо? Смятам, че ако му обясним, ще разбере.