Боен клуб [bg]

— Може — казва Марла.

Студентът с азота приключи и ми каза, че след няколко дни брадавицата сама ще падне. На лепкавата хартия до голия ми гъз имаше полароидна снимка на стъпалото ми, която никой не искаше. Попитах мога ли да я взема.

Все още пазя снимката в стаята си, затъкната в рамката на огледалото. Реша се пред огледалото всяка сутрин преди работа и си мисля как някога имах рак за десет минути, по-лошо и от рак даже.

Казвам на Марла, че на последния Ден на благодарността за първи път не сме отишли с дядо ми да се пързаляме с кънки, макар ледът да беше почти петнайсетина сантиметра дебел. Баба ми вечно носеше малки кръгли превръзки на челото и на ръцете — там, където бенките, които цял живот беше имала, не изглеждаха добре. Те се разрастваха, краищата им ставаха грапави или от кафяви ставаха сини или черни.

Когато баба ми излезе от болницата последния път, дядо й носеше куфара — беше толкова тежък, че той се оплака, че се бил изкривил. Моята френско-канадска баба беше толкова скромна, че никога не се появяваше пред хора по бански и винаги пускаше водата в мивката, за да прикрие всякакви звуци, които би издала в тоалетната. На излизане от болницата „Богородица от Лурд“ след частична мастектомия18, тя казва:

— Ти ли се чувстваш изкривен?

За дядо ми това обобщава цялата история — баба ми, рака, техния брак, живота ти. Всеки път, когато разказва тази история, той се смее.

Марла не се смее. Искам да я разсмея, да я пооживя. За да я накарам да ми прости за колагена, трябва да й кажа, че нищо не напипвам. И да е намерила нещо тази сутрин, било е грешка. Белег по рождение.

На опакото на дланта Марла има белег от целувката на Тайлър.

Искам да разсмея Марла, затова не й разказвам за последния път, когато прегръщах Клоуи — Клоуи без косата, скелет, топнат в жълт восък, с копринен шал, овързан около плешивата глава. Прегърнах Клоуи за последен път, преди да изчезне завинаги. Казах й, че прилича на пират, и тя се разсмя. Аз, когато отида на плажа, винаги седя, подгънал дясното стъпало под себе си. Австралия и Нова Зеландия — или го заравям в пясъка. Страх ме е, че хората ще видят крака ми и ще започна да умирам в представите им. Ракът, който аз нямам, сега е навсякъде. Не го казвам на Марла.

Има много неща, които не искаме да знаем за хората, които обичаме.

За да я пооживя, да я накарам да се засмее, разказвам на Марла за онази жена от „Скъпа Аби“19, която се оженила за красив, преуспяващ собственик на погребално бюро. В първата им брачна нощ той я накарал да се топне във вана с леденостудена вода, докато най-накрая кожата й не станала ледена на пипане, а после — да легне в леглото и да лежи съвсем неподвижно, докато той се съвкупявал със студеното й инертно тяло.

Смешното е, че тази жена го направила като новобрачна, продължила да го прави в продължение на десет години брак и сега пишела на скъпата Аби да я попита дали според нея това означава нещо.