Угасване [bg]

Кабъл сънува.

Джейни пада в тъмното и се озовава в компютърната стая.

Сънят отчасти повтаря нощта, в която правиха любов там. Тя го наблюдава, после наблюдава себе си, любопитна, изненадана колко бързо са намерили ритъма още първия път.

Концентрира се с всички сили. Втренчва се в Кабъл. „Спри!“ заповядва му с мисълта си отново и отново.

Минава минута, но нищо не се променя.

Още една.

Изведнъж сцената се забавя.

Десет секунди по-късно спира. В много интересен момент, забелязва Джейни.

Оглежда стаята, опитвайки се да запомни всичко. Нещата върху бюрото, часовника на стената, който също е спрял; цветовете. Но е толкова трудно да задържиш сцената по такъв начин. И Джейни започва да я изпуска. Усеща как тялото й трепери, отслабва, а сънят лека-полека възвръща предишното си темпо.

Главата й тупти. Пръстите й са изтръпнали. Побутва Кабъл с дупето си, опитвайки се да го разбуди само дотолкова, че да не й се налага да използва остатъците от енергията си, за да се изтегля сама от съня. Знае, че след малко вече няма да може. И без това едва движи краката и ръцете си.

Кабъл поема рязко въздух и тя го усеща зад себе си, възбуден и спящ. Той започва да гали изтръпналото й тяло, сънувайки я в същото време. Тя усеща наяве, по кожата си, докосванията му — как идват и си отиват — и ги вижда в съня му. И не може да се измъкне. И се предава. Много възбудена, сляпа и изтръпнала го наблюдава в ума си, докато едновременно го усеща по тялото си и го желае. Иска да прави любов с него, сега. Но е напълно парализирана.

Вече не може да се движи.

Не чувства нищо.

Не може да говори.

Не, няма да стане. Поне не по този начин.

Трябва да го събуди, преди да се е случило нещо. За да могат да го направят по правилния начин.

Събира всичките си сили, цялата си концентрация, цялата си воля. Захапва сляпо. Усеща вкуса на коса между зъбите си. Отмята глава назад.

И всичко става черно.

Тялото й се тресе.

Цялата трепери.

Опитва се да си поеме дъх, да прогледне, докато чака, повалена от болката, да види нещо. Каквото и да е. Лицето му. Иска да види лицето му.

Той й говори.

Ръката му е върху бузата й, гали сълзите.

И тя осъзнава.

Осъзнава, че едва ли някога ще могат безгрижно да се излежават и лениво да правят любов в тишината на някоя зимна нощ, между съня и будуването.

Смазана е.

Мускулите й са като втечнени.

Но той е там, прихваща я през раменете, поднася чаша към устните й, помага й да пие и да преглъща.

Усеща как пръстите му отместват косата от очите й чува шепота му в ухото си. Улавя мириса на кожата му във въздуха. Вкусва млякото с езика си, с гърлото. И постепенно започва да различава сенки. Черно-бели в началото, после съзира и лицето му, гневно. Косата му, стърчаща във всички посоки. Пламналите му бузи.